Димчо Дебелянов и другите !!!!
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ е роден на 28 март 1887 год. в гр. Копривщица. Бил е последното, шесто дете в семейството на Вельо Дебелянов и Цана Илиева Стайчина. Кръстен е на дядо си Динчо Дебелян.
През 1896 год. след смъртта на баща му, се изселват в гр. Пловдив при най-големия му брат Иван. Там записват Динчо ученик в „Жълтото училище“. Първите години на гимназията учи в мъжката гимназия „Александър I“, където пише първите си стихотворения, които после изгаря.
През 1904 г. семейството му се преселва в гр. София, наема квартира на ул. „Оборище“ 46. 1906 г. в сп. „Съвременност“ са отпечатани първите публикувани творби творби на поета: „На таз, която в нощи мълчаливи“, „Когато вишните цъфтяха“ и др. които са подписани с името ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ. Бил е на 19 години. Негов кумир по това време е бил Пенчо Славейков, малко по-късно и Яворов.
През 1907 год. и през следващите само девет години от краткия му живот Димчо Дебелянов сътрудничи на „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Нов път“, „Оса“ и много др.
В хумористичните издания той печата сатирични творби с псевдоними: Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и др. Есента на 1907 год. се записва в юридическия факултет, следващата година се записва в историко-филологическия факултет – литература, но следва само две години.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов постъпва в казармата на 22 пехотен тракийски полк в гр. Самоков. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик. На 29.01.1916 год. Димчо Дебелянов пристига на фронта където престоява около осем месеца. Загива на 2 октомври 1916 г. в боя близо до Демир Хисар като командир на рота, навършил 29 години и 6 месеца. Родната къща на Димчо Дебелянов е реставрирана и през 1958 г. е превърната в къща-музей.
Когато маститят корифей от кръга “Мисъл” Пенчо Славейков, прочита стихотворленията на най-нежния поет с “дебелашкото” име, той мигновено разбира с какъв голям талант може са се сблъска в литературния живот на България и налага в сп. “Мисъл” великата тактика на мълчанието. С появата и признанието на един Дебелянов д-р Кръстев и Пенчо Славейков разбират, че това може да обърка плановете им за Нобеловата награда и решават да забулят в тайни, и да скрият от обществото безспорната истина, че Димчо Дебелянов е най-съвършеният поет на България.
В неговите стихотворения, както пише Георги Киров в статията си “Дебелянов и бездарниците” (в. “Над 55” бр. 13 (427), “се оглежда тъжната истина, че в България няма нищо по-жестоко от това да бъдеш надарен с изключителен талант”. Нека са си припомним как е бил приет Иван Вазов от кръга “Меисъл” – едва след като в Париж излиза романа “Под игото” преведен на френски език! Точно това е, което не се прощава от бездарниците в нашата страна. Не са простили и на Димчо Дебелянов.
Едва ли е нужно точно днес, на рожденият му ден, да си припомняме, че някой е направил така, “че Дебелянов да си отиде от света, тъй както е дошъл, бездомен, спокоен както песента, навяващ ненужен спомен – както гласи последната строфа от последното му стихотворение “Сиротна песен” (Георги Киров).
Дори прословутата история “с предчувствието му, че ако замине на фронта, няма да се върне” изглежда някак нагласена и масторски режисирана и това дава основание на Гео Милев да заяви: “Димчо Дебелянов беше пожертван, а не се е пожертвал”.
На нас неговите почитатели, особено тези, които не веднъж са посетили къщата-музей на поета в Копривщица, да си спомним с добри чувства за гения на великия поет, загинал за свободата на България като предшествениците си Левски, Ботев, Каблешков, Бенковски… И да знаем, че бездарниците не заслужават нищо повече от нашето презрение.
И така вече 125 години след кончината на лирика Димчо Дебелянов стиховете му се четат с възторг, макар приживе да е бил прокълнат от зивистници, каквито не липсват и днес.
Петър Мотков, член на Съюза на независимите български писатели.
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=4107