Месни избори или безмесни?
И така, ние с браточките решихме да станем кметове. Всъщност тази екстравагантна идея беше на Батко Светльо, защото нея сутрин отрано се беше напил с шампанско в офиса си, а люди знают, что шампанское по утра пиют только аристократы и дегенераты.
Разбира се, както всяка велика идея, и тази изискваше да се премине през трудности – в случая, да решим кой от нас на кой град да е кмет. Такова решение не можеше да се вземе безотговорно в конферентен разговор по телефона, затова и решихме дасе съберем в J.J.Murphy’s и да заседаваме там.
Глътнахме на екс уискитата, които всеки от нас си беше сипал в своя си офис, за да притъпи омерзението от преглеждането на сутрешната електронна поща, а Теодор (братовчедът на Милен) се обади на Бранко (собственика на Murphy’s) да му нареди да отворят днес един час по-рано, защото така. Бранко е свестен човек и, кой знае защо, продължава да ни търпи.
– Местните избори изискват задълбочен размисъл и трезво решение – открих разискванията аз.
При думата „трезво” Батко се потресе и поръча на Зори малко уиски Black Bush и малка бира Heineken, която според Батко, а и според мен, е лековита и притежава уникални терапевтични свойства.
– Ето как според мен стоят нещата с месните избори – отпи Милен голяма глътка от скоча си: той ирландски кръчми обича, но все пак предпочита ускито да е шотландско. – Да избереш горска терина с четири вида гъби върху леко препечена филийка от франзела пред кренвирш „Леки” не е труден избор.
По-трудно е да решиш дали да направиш шишчетата за барбекюто от плешката, от гърдите или от бута, в червена марината ли да ги сложиш или в зелена, дали да редуваш с телешко и пилешко или само с лук, зелени чушки и пресни печурки. Тук въобще не обсъждам сложни избори като този между патешки гърди на плоча със сос от пресни боровинки от една страна и от друга, гъши черен дроб по унгарски върху резен ябълка, маринована в бяло вино, калвадос и канела с гарнитура от малки кортофени кнедлички, полети с карамел.
Нито пък още по-сложния избор между филе от калкан на пара със сос от зехтин и лимон и задушени бейби-морковчета и пържен в маслена баня беломорски червен барбун със салата от намачкано зеле, маслини и малко риган.
– Безмесните избори също не са леки – включи се и братовчедът на Милен Теодор. – Имай предвид, че те обхващат сирената, салатите и плодовете.
– И алкохола също – допълни Батко и гневно размаха празната си чаша към сервитьорката Зори, която се стресна от допуснатия дефицит и се разтича да поправи този дизастър.
Дойдоха някакви новозеландци и казаха, че още вчера са направили резервация за масата, на която седяхме ние, та дали няма да станем. Теодор направи лъжливо движение към глезена си, извади своя малък револвер Smith & Wesson 38 Special с титаниев барабан и им го показа. Аз не им показах моя 14-заряден Steyr Mannlicher с полимерна ръкохватка и иглен ударник, защото нещата щяха да загрубеят, пък и новозеландците благоразумно се оттеглиха.
– Пикае ми се – каза Теодор и стана от масата.
– Всъщност – раших да уточня, – не говорим за „месни”, а за „местни” избори и се събрахме, защото Батко предлож да станем кметове, ама не можахме да решим кой на кой град ще стане.
– Така беше – даде своя дан пред олтара на истината Милен.
– Аз ще взема София – казах и набрах джиесема на Бойко Борисов, но той не ми вдигна. Откакто на няколко пъти го търсехме за арбитер на нашите пиянски спорове, той се беше дистанцирал от компанията ни и гледаше на нас като на бреме върху политическия си имидж.
– Пу за мене Пловдив – каза Батко. Той има бизнес там и никой не пожела да му противоречи: хубавото на нашата компания е, че много лесно се разбираме по всички въпроси.
– Ами, аз да взема Варна тогава – пое отговорноста си Милен и се огледа за братовчед си. – Къде е Теодор?
– Пикае.
– Значи, за него е Бургас. Бранко! Ще станеш ли кмет на Русе?
– Не знам, копеле. Звънни на Вави.
Бранко наскоро си беше купил новото (бяло) Subaru Outback и към момента не се интересуваше от политика.
– Заеби – каза Светката и всички ние се съгласихме.
Междувременно сутринта кротко се беше превърнала в пладне и пред нас се изправиха нови отговорности – какво ще се обядва и какво ще се пие с това, което ще се обядва. Барбекюто вече излъчваше обонятелни сигнали за съществованието си, но не барбекюто е перлата в менюто на една ирландско кръчма. Поръчахме ирландска наденица с бира, колкото и гадна да е тя (наденицата, а не бирата), поръчахме и кралско пиле, и бифтек с яйце. Понеже занаеше, че лавракъте дребен и костелив, Милен си поръча Fish and chips, което обичаше и братовчед му.
– Абе, къде е Теодор? – пак се поинтересува Милен, а ние дружно отговорихме: – Пикае!
– Знаеш ли какво – обърна се Батко към мен. – Ако ме подкрепиш за кмет на Златна Панега, аз ще вкарам твоите хора в листата за общински съветници в Белоградчик.
– Добре – веднага се включих в пазарлъка, – но ти ще ме подкрепиш в Девня, защото имам интереси в цимента.
– А ти мен в Разград заради антибиотиците.
– Ударете едно рамо в Благоевград, пък аз ще се реванширам в Смядово и Добрич – примоли се Милен и поръча по още една голяма бира за всички.
– Нямаш проблеми – каза Батко и изложи вижданията си относно циганските гета в големите градове.
Според Батко циганите са предизвикателството, с което Господ изпитва нашето търпение. Quo usque tandem abutere, Catilina, patientia nostra?* беше казал Цицерон досежно безобразията на изпадналия патриций Луций Сергий, но (каза Батко) търпението на Марк Тулий въобще не е било подложено на такава гавра като нашето.
Според Батко Румен Петков е невероятен боклук, който освен нагъл комунист още е и некадърен селяндур, когото го е страх да пръдне, камо ли с едни цигани да се оправи. По времето на министърствуването на този нещастник убийствата, пък и всички останали крупни престъпления, получиха своя ренесанс.
При бай Тошо циганите не смееха да пристъпят от Халите насам, а сега плашат с гражданска война и опожаряване на български квартали. Ако полицията и жандармерията са толкова жалки, че не могат да се справят с шайка продажни гласоподаватели без адресна регистрация и с неплатени данъци, то поне да оставят хората да си направят граждански милиции, да се въоръжат и да си решат проблемите сами.
Дали пък Хитлер не е бил единственият човек, който е стигнал докрай в разсъжденията си относно циганския въпрпос и който е дал единственото възможно решение за тях? Историята мълчи – обобщи Батко и си поръча още едно уиски, защото беше започнало да му се доспива.
– Абе, какво стана с Теодор? – за пореден път се поинтересува Милен и ние си дадохме сметка, че са минали близо три часа, откакто Теодор стана да пикае.
Сякаш за да се подсили съдбовността на ситуацията, мобилният на Милен иззвъня.
– Теодор е! – каза Милен и вдигна телефона. – …Какво?!…. Не!…. Не, не може!…. Ти си луд!!!… Стой там и не мърдай!
Обърнахме очи към Милен притеснено. Толкова притеснетно, че Батко Светльо си поръча още едно уиски и още една бира.
– Теодор е в Банско – каза Милен и се прекръсти.
– Морен сокол пие-е-е… вода из Вардаро-о-о-о….
– Портфейлът му е тук и не може да си плати сметката в „Молерите”.
– Да чака там!
– Чакай там!
– И да не мърда!
– И не мърдай!
– Яа-а-а-не-е-е, Яне ле бело гърло-о-о-о…
– Пали колата!
– Алкохолът не прощава дори на Батето…
Потеглихме с джипа на Милен – в крайна сметка Теодор е негов братовчед. Спряхме само на Драгичево, за да заредим и да купим бира, и продължихме с мръсна газ към Симитли, а оттам – и към Банско. Проходът „Предела” беше в ремонт и в същото време – неземно красив. После минахме и оттам, където се събират Родопите, Рила и Пирин, и за пореден път се поклонихме пред Божия промисъл. Господ, убедени сме всички ние, е най-интелигентното и най-одухотвореното същество във вселената.
Като такова същество, Господ обладава чувство за хумор, от което тръпки могат да те побият, но същевременно ще ти излязат и сълзи на умилентие в ъгълчетата на очите.
Спряхме пред новата „Молерова къща” и още от вратата ни посрещна Боби – пищна дама, висока почти колкото мен, с големи цици и вечно прегракнал глас. Заведе ни до голяма маса, поне за дванайсет души, на която Теодор седеше сам, а оркестърът на Динко му свиреше „на ушенце”. Щом ни видя, Динко подкара нашите песни. За Батко Светльо: „Дека е син ми Светозар, Светозар войводата, капетано”… За Милен: „Болен ми лежи Милен Попйорданов”… А за мен: „Ой, Йоване, господарю…” – много затрогваща банскалийска песен, в която се пее за гургулица и за пушка манлихера.
Теодор оброни глава на масата и заплака. Само за него нямаше песен.
– Не плачи – каза братовчед му Милен.
– Не плачи – казахме и ние.
– Ще те издигнем за кмет на Банско.
– Наистина ли?
– Е, па…
Боби донесе ракиите и салатите. Милен поръча шишове. Динко и оркестърът запяха: „Милка е болна легнала…”. Това е една песен, която в Банско се пее така, както на юг от Пирин никога не могат да я изпеят, но там пък пеят хубаво „Пуста младост”, която уж е родопска, но пък важното е виното да е добро, а пък ракията да е варена от грозде, а не от остатъци…
Наздраве!
* Докога ще прекалавяш, Катилина, с нашето търпение? (Marcus Tulius Cicero)
Авторът е напълно измислен. Така че не се старайте да откриете кой е той. Авторът се рее из ефимерните сфери на имагинерното и е сам плод на собствената си фантазия. От него не зависи нищо и за нищо не е отговорен. Той е лек и невинен като алкохолно изпарение.
http://c2h5oh.org
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=3481
Създадено от 
sending...
