Последния копривщенски бохем АЛЕКСАНДЪР БОЖИНОВ-САШО (1.12.1926-19.11.2003 г.)
Художникът от Копривщица – Сашо Божинов, беше мой приятел и неговото куче Сара също. Когато той почина през ноември, остана самотно кучето Сара, което дълго време след липсата на Сашо беше пак мой приятел и единствен обитател на къщата му.
Тя, кучката Сара, се окучваше, когато си поиска и ми оставаше за спомен много дребни и нечитави кутрета в къщата, която посещавах рядко, защото тогава живеех в столицата. Но Сара винаги оцеляваше незнайно как, от кутретата й оставаха по едно-две, които после се запиляваха и те нанякъде. Сара беше дребновата, късокосместа кучка, която обичаше да я милват и да й дават много да яде, за разлика от стопанина й Сашо, който повече обичаше да си пийва.
Защо всички кучета в Копривщица са дребни като Сара, разбрах от художника – защото с малко се засищат…
Аз наследих къщата на художника след неговата кончина, но тази къща на 150 години беше родна и за хората, живели преди Сашо и неговата рода, дошла от Македония в нея. Преди повече от 170 години това е била родната къща на Брайко Енев – убит от турците след април 1876 г.
Кой е този човек и каква е била неговата роля в Априлското въстание зная само от малкото извори, които твърдят, че той е дал пари за святото дело, бил е стотник във въстанието и някъде си бил обесен от аскера. Иначе, къщата по документи се води на името Тишкова къща, ама защо е така, не съм се впускал да разбера.
Но тук разказът ми е за художника Божинката, самоук творец живописец и акварелист, съименик на известния на цялата културна общност художник Александър Божинов, самобитен актьор и радиоводещ, чиито басови превъплащения се пазят и до днес в радиоточката на Копривщица. Сашо рисуваше портретите на своите любови и най-вече отразяваше невероятната хубост на града и природата около него в наивистичните си акварелни творби.
Завършил бе журналистика в Софийския университет и е съавтор на първата експозиция и самобитен екскурзовод в Дебеляновия музей, заедно с автора и първи уредник Георги Белстойнев от Самоков.
Дълги години бе отговорник на местното кабелно радио „радиоточката“ в Копривщица и тук още помнят бодрият му глас в 5.30 сутринта:
„Добро утро, драги копривщенци! Ставайте и се захващайте на работа! Спорен ден!” и вечер в 22 часа: „Време е за лягане! Лека нощ, мили съграждани!” Тогава радиоточките работеха само през деня.
Помнят се и впечатляващите и силно въздействащи реитации по тържества в Копривщиза. И особено на честването на Априлското въстание много гости, покорени от гласа му, често казваха, че това сигурно е запис на изпълнения на Константин Кисимов – толкова изразително рецитираше Сашо. Е, помнят се и редовните му посещения по кръчмите, но пак бохемски, с интелект, дух и чар, нямащи нищо общо с типичните български запивания.
В центъра, до Дирекцията на музеите, след своето пенсиониране, всеки Божи ден Сашо опъваше конопено въженце и на него с прости дървени щипки окачаше своите акварелни творби, присядаше на слънце, когато беше хладно, или под могъщата липа в знойните дни на годината. Седеше до него приклекнала дремещата Сара и двамата чакаха някой да ги разведри с приказка, покупка или залък от геврек, който в Копривщица не се произвежда.
Едно време имаше и фурни, с дъхав топъл и вкусен както в цялата ни държава хляб, излят от ръцете на майсторите хлебари, имаше и сладкиши, и баници, които бай Рале правеше за децата и за по-големите, които не можеха да се сравнят със софийските и пловдивските нито по вкус, нито по грамаж, нито по спомен. За жалост никой не пожела да продължи благородното дело на истинския майстор хлебар и сладкар в този възрожденски остатък от нашата държава.
Малко са и хората, които в днешно време са опитали специалитета на бай Генчо Орашъков. Той има скромно заведенийце аперитив “При бай Генчо” зад училището “Л. Каравелов”. Та този сладкодумец и тих душеприказчик, с който времето ни срещна преди години пред читалището, прави един чутовен десерт, наречен от него, а и така добил известност – “ашурето на бай Генчо”, без това да има вид на десерта от източен произход. Това си е негово изобретение от жито, подправки и благини тайнствени, които бай ви Генча не казва никому, дори и на сина си Тошко. Но и синът му казва, че не може да го докара така, както би го направил бай Генчо. Стигам до извода, че тук наистина са важни не само подправките. Това бай Генчово изобретение е толкова вкусно поради любовта и целувките, които бай Генчо влага във всяко едно свое следващо кулинарно превъплъщение.
…Сашо Божинката седеше пред фотото на дядо Хаджи, гледаше към старото училище, откъдето се надаше да се появи художникът Шентов, да си побъбрят, пък и да почерпи нящо… Любуваше се на септемврийското обедно слънце и ми създаваше проблем, защото исках да му направя един достолепен портрет, а както е знайно, по обед не се “снемат” портрети.
Въртях го оттук, оттам, карах го да заема пози, които не му харесваха, но нито той, нито аз сме знаели, че това са едни от последните снимки, с които той ще бъде запомнен. Както си седеше, припечен на слънцето, каза, че иска да ми покаже нещо интересно и … неизвестно.
Тръгнахме към това място и когато наближихме, разбрах, че това е къщата на БАН сега или Старирадевата къща в миналото.
“Ела да видиш “чемшир порта” – рече и ме накара да снимам старата огромна и масивна порта, по която още личаха ударите от ятагани и брадви. Дълбоките нарези в здравото дърво от чемшир, докарано чак от Египет говореха за силата и злобата, с която са нанасяни.
“Когато тук са търсили обитателите на къщата, каймакаминът е блъскал с топора и е викал: “Ач къпъ, чорбаджи, ач къпъ!” „(Отвори портата, чорбаджи!” — и е блъскал по дверите, ама нашите хора, Старирадевите, вече са били във Филибе” – това Сашо ми каза. Снимах го и на много изложби го показах, защото това е нещо, което трябва да се види и не само да се види, но и да се помни от поколенията, на които портите им сега не са от чемшир, донесен от Египет, но злобата е същата.
Пихме по кафе в “Крушата” и това е.
Ако беше живо “Староградското кафене”, сигурно там щяхме да пием и по една мента.
Гледам сега снимките, които са в архива ми, стотици хиляди от Копривщица, виждам в тях докараната слаба фигура на Сашо Божинов, отрупан с цветя на празника на Светите братя Кирил и Методий, стои чинно и почитно пред старото училище с една също достойна негова заместничка в местното радио – Мариана П., и на следващ кадър, заедно с другия голям художник на Копривщица, скромния живописец Варчо Варчев, образували с него тандема на творците, помнещи се вечно.
Беше началото на ноември, вървях покрай реката по посока ресторант “България”, времето беше меко, топящият се денем сняг образуваше големи локви, които с трудност се заобикаляха и гледайки си в краката, не съм забелязъл, че на метри от мен се бе появил човек, който беше много познат заради дългата рошава хипарска коса и огромните очила, които и зиме и лете го правеха да изглежда на голям бобен бръмбар.
Беше Сашо.
Приближих го, огледах го внимателно…
Когато ми подаде ръка за здрасти, видях, че тя е черна като на циганин кюмюрджия – не беше се мил незнайно откога, но беше жив. Облечен беше в някакво камуфлажно облекло, което на бохема никак не отиваше, защото всички го знаем с костюм и вратовръзка в най-големия пек, а сега дори и не му се говореше.
Сподели си мънкайки проблемите, че му е студено, че няма дърва за огрев… Поканих го да хапнем по една чорба в близката механа. Отказа ми. Беше не Сашо Божинката, с чувството за хумор и непобедим дух, а друг човек. Нещо го беше преобърнало и смазало. Не прие и парите, които му давах, за да си купи хляб и нещо друго.
Този друг Сашо съм запазил във фотографския си архив и мога да го покажа на всеки, който е недоверчив към моя разказ. Това беше и моята тъжна и последна среща с приятеля, художника и бохема Александър Божинов.
Дни по-късно разбрах, че е починал в смразяващата дъха къща, мизерна, студена и мрачна, почти празна и от десетилетия забравена от хората и Бога.
“Копривщица загуби част от живата си история” – пишеше на некролога му.
Това наистина е така, но културните и нелицемерни хора знаят, че това е една голяма лъжа и една поредна питанка към нашето, така наречено хуманно общество.
На помена, след Великите коледни пости се бяха събрали всички приятели на Сашо. Отвън беше истинска копривщенска зима, снежна и люта, както се полага за този мъжки край. Вътре, в магерницата на църквата “Успение Богородично”, огнището сгряваше омърлушените ни телеса и души след църковното служение на отец Богомил.
Насядалите покрай дългата трапеза по малко от виното и от спомените за Сашо загърбиха студа и леда по улиците, унесени в разкази за живи и умрели.
Тогава не можах да плача, сигурно, защото имаше много хора, които не познават моята душевност. Сега, когато съм сам, мога да си плача за Божинката, колкото си искам….
…По пътя се разминаваха два камиона – единият – с подскачащия в него ковчег на художника и бохема Сашо Божинов, а другият – пълен с дърва за огрев, които вече не му трябваха…
В един двор безутешно виеше куче.
Спокоен сън сънуваше Копривщица.
Написа в тъга по приятеля – Дядо Хаджи
05.05.2007 г.
Бел.авт.: “Дядо Хаджи” съм сиреч аз и така ме знае цяла Копривщица
Камен СТЕФАНОВ
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=1049
Създадено от 
sending...
