Собственик на реституиран имот и третото лице

Решението по уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ е противопоставимо на трето лице, придобило подлежащия на реституция имот от ответника, преди предявяването на иска. Разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ се прилага и по отношение на трето лице, придобило имота при посочените условия.

Тълкувателно решение № 1/02.06.2009 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд

Тълкувателно решение (ТК) № 1/2009 г. на Общото събрание на гражданската колегия на Върховния касационен съд (ОСГК на ВКС) е прието по повод на искане на председателя на Висшия адвокатски съвет за тълкуване по въпросите, отнасящи се 1) до допустимостта решение по чл. 7 от Закона за възстановяване собствеността върху одържавени недвижими имоти (ЗВСОНИ) или такова, с което е уважен иск за прогласяване нищожността на административен акт, с който държавата е прехвърлила имот, подлежащ на реституиране по същия закон, да бъде противопоставено на неучаствало по делото трето лице, което е придобило имота преди предявяването на иска и 2) по отношение на кои лица е приложима нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и по-специално приложима ли е тя по отношение на трети добросъвестни лица, които в производства по чл. 108 от Закона за собствеността (ЗС) се позовават на изтекла придобивна давност и които са приобретатели на спорния имот по сделка с ответника по уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ или такъв за прогласяване нищожността на административен акт, с който държавата е прехвърлила подлежащ на реституиране имот, ако сделката е сключена преди завеждане на делото за прогласяване на нищожността и третите лица не са били страна по същото дело.

1. В двата въпроса – предмет на исканото тълкуване, тълкуващият орган – ОСГК, е обособил поради идентичната хипотеза и погрешното й формулиране, от една страна, а от друга – поради липса на тълкувателен интерес, по отношение на частта, която се отнася до последиците от уважаване на иска за прогласяване нищожността на административния акт, с който е придобит имотът, подлежащ на реституция, за неучаствалото в делото трето лице. В тази насока ОСГК е съобразило, че такъв иск е недопустим, а като преюдициален въпрос за гражданскоправния спор, този за валидността на административния акт, може да бъде разрешен от съда по реда на косвения съдебен контрол в самото производство по решаването на същия спор. По съображението за недопустимост на самостоятелното исково производство за обявяване нищожността на административния акт, с който държавата е прехвърлила подлежащ на реституиране по ЗВСОНИимот, който е придобит впоследствие от трето лице, и при липса на противоречива съдебна практика относно приложението на чл. 302 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) в контекста на чл. 172 и 183 от Административния процесуален кодекс (АПК), тълкуващият орган е отклонил искането в тази му част и по двата въпроса поради неосъществяване на предпоставките на чл. 124 от Закона за съдебната власт (ЗСВ).
Тези съждения на тълкуващия орган следва да бъдат споделени, като се направят и някои допълнения и уточнения към тях. Разглежданата хипотеза би възникнала тогава, когато третото лице, приобретател на подлежащия на реституция имот, го е придобил от лице, на което този имот е бил прехвърлен от държавата не чрез сделка, а по силата на административен акт с вещноправни последици. Това е така, защото в другата хипотеза ще е приложим чл. 7 ЗВСОНИ, който визира договорите с транслативен ефект по отношение на собствеността като продажба или замяна. В тази хипотеза чрез иска, предявен на това основание, се цели обявяване нищожността на сделката между държавата и третото лице, за да се върне имотът на правоимащия по реституцията като находящ се в патримониума на държавата при влизане в сила на ЗВСОНИ.
Когато обаче имотът е придобит на основание на административен акт с вещноправни последици, такъв иск не се води от бившия собственик преди одържавяването му или от неговите наследници. В този случай легитимираните лица направо може да искат ревандикацията му от всеки, който владее този имот – първоначалния приобретател, придобил го от държавата, или последващия, на който първият го е прехвърлил чрез сделка, като се позоват на нищожността на придобивното основание по отношение на първия и съответно придобиване от несобственик по отношение на втория – чл. 108 ЗС. Разрешаването на въпроса за нищожността на административния акт като такова основание е от обуславящо значение за изхода на спора за собственост. Този въпрос може да бъде разрешен от гражданския съд в същото производство по реда на косвения съдебен контрол, като се произнесе инцидентно по валидността на административния акт, независимо от това, дали той подлежи на съдебен контрол – чл. 17, ал. 2, изр. 1 ГПК.

С оглед диференциацията на компетентност между общите и специализираните съдилища – първите правораздават по граждански дела, а вторите – по административни, нищожността на административния акт не може да се релевира по исков ред. Това може да стане в самостоятелно производство пред административен съд, който ще установи със сила на пресъдено нещо нищожността му, докато гражданският само ще констатира, че той не е произвел присъщите си вещноправни последици и поради това е осъществен фактическият състав начл. 108 ЗС – третото лице – владелец на имота, го е придобил по сделка от несобственик на същия.
Пътят на косвения съдебен контрол на практика е единствения в разглежданата хипотеза, защото правоимащият по реституцията се явява трето лице относно административното правоотношение по издаване на оспорения от него акт на администрацията. Поради това, той не е легитимиран да го обжалва в административно производство и може да се защити срещу него само чрез инцидентното позоваване на нищожността му в исковия процес. Това разбиране е подкрепено от трайната практика на касационната инстанция, която има задължителен характер, защото е намерила израз и в нейните тълкувателни актове – ТР № 2/91 г., т. 2 и специално за аналогична хипотеза ТР № 6/2005 г., т. 4 на ОСГК на съда. За пълнота следва да се отбележи, че с постановката на последното решение косвеният съдебен контрол на оспорения административен акт от третото лице на производството по неговото издаване се осъществява не само по възражение за нищожност на този акт, но и за унищожаемост на същия, т.е. за материалната му незаконосъобразност по същото съображение, а именно че правоимащият по реституцията не разполага с акция да се защити срещу него в административно производство – в този смисъл чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Поради това правилна е констатацията, че липсват предпоставките за издаване на тълкувателно решение, щом като по въпроса – предмет на тълкуване, съществува не само единна и непротиворечива, но и задължителна практика, установена с решения на ОСГК. Тази практика може да бъде променена само като неправилна, за което също не са налице предпоставките – промяна в социалните и правни условия или в правните възгледи, които са обосновали действащото тълкувателно разрешение. В този контекст правилно питането в тази част е отклонено по липса на тълкувателен интерес.
След като тълкуващият орган е отклонил питането в тази част, обща и за двата въпроса, предметът на искането за тълкуване е ограничен само до действието на решението по уважения иск по чл. 7 ЗВСОНИ – противопоставимостта му на третото лице, неучаствало в това производство, но придобило имота, подлежащ на реституция от ответника по иска преди предявяването му и приложимостта на нормата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на трето лице, придобило такъв имот при условията на предходната хипотеза.

2. Първият тълкувателен въпрос е поставен в контекста на чл. 298 ГПК, който определя обективните и субективните предели на силата на пресъдено нещо. Според ал. 1 на текста, то влиза в сила между същите страни, на същото искане и на същото основание, а според ал. 2, то има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. В разглежданата хипотеза третото лице, придобило имот от ответника по иска по чл. 7 ЗВСОНИ, не е страна по делото и няма качеството на наследник или правоприемник, спрямо който има действие влязлото в сила решение по този иск. Това е така, защото наследникът на приобретателя на имота, подлежащ на реституция, ако го е придобил по наследствено правоприемство преди завеждане на иска, ще бъде конституиран като ответник по него. В случай че след влизане в сила на решението почине приобретателят на имота от държавата, а не при висящ процес, при който би бил заместен като ответник от своя наследник – чл. 227 ГПК, последният ще бъде обвързан от силата на пресъдено нещо на решението, с която е призната нищожността на придобиването на този имот. Същото се отнася не само за универсалния правоприемник – наследника, но и за частния правоприемник, придобил такъв имот по сделка от ответника по уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ след влизане в сила на решението по този иск. Третото лице в хипотезата – предмет на тълкуване, е придобило имота преди предявяване на иска по чл. 7 ЗВСОНИ и не е участвало в производството, образувано по този иск. Поради това с оглед на разпоредбата на чл. 298, ал. 2 ГПК относно пределите на силата на пресъдено нещо, третото лице в разглежданата хипотеза не е обвързано от действието на влязлото в сила решение по иска по чл. 7 ЗВСОНИ.
Независимо от това обстоятелство, ОСГК на ВКС е приело, че решението по този иск е противопоставимо на третото лице, придобило имота – предмет на реституция, преди неговото предявяване. Практическият смисъл на това тълкувателно становище се изразява в последващото предявяване на иск за собственост по чл. 108 ЗС от собственика на имота по реституция срещу това трето лице. Активната легитимация по този иск се обосновава с настъпване ефекта на реституцията по отношение на имота, след като е уважен искът по чл. 7 ЗВСОНИ, който по същността си представлява такъв за установяване на нищожност на сделката между държавата и купувача на одържавения имот, пасивната легитимация – с владението му от последващия приобретател, придобил го от първоначалния купувач и липсата на основание на това владение с оглед на това, че имотът е придобит от несобственик поради предходното нищожно разпореждане с него.
Този тълкувателен извод е правилен, докато особеното мнение в обратен смисъл е погрешно. Последното обаче има своето значение с обстоятелството, че дебатирането му може да обогати аргументацията, която подкрепя позицията на мнозинството съдии от ОСГК на ВКС. Противопоставимостта на влязлото в сила решение по уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ по отношение на неучаствалото в това производство трето лице се основава не на наличието на пресъдено нещо по смисъла на чл. 298, ал. 1 и 2 ГПК, за което липсва субективен и обективен идентитет на страните и предмета на делата по чл. 7 ЗВСОНИ и чл. 108 ЗС, въпреки съществуването на връзка на обусловеност между тях. То не трябва да се разбира и като действие на решението по обуславящия иск като такова спрямо всички, тъй като същото не е постановено по иск за гражданско състояние – чл. 298, ал. 3 ГПК.
Тези правилни констатации са направени и в особеното мнение, но след като е заета също така правилната позиция, че зачитането от третото лице на решението по чл. 7 ЗВСОНИ се основава на чл. 297 ГПК, не е направен изводът, че то му е противопоставимо с оглед на приетото с него, че праводателят му не е собственик на прехвърления имот. Това, че в отношенията между ищеца по иска по чл. 7 ЗВСОНИ и третото лице – приобретател на имота, не действа силата на пресъдено нещо на решението по този иск, не означава, че може да се игнорира съдебното установяване на нищожността на сделката между държавата и първоначалния приобретател на спорния имот при провеждане на производството по чл. 108 ЗС срещу същото трето лице.
Това е така, защото според чл. 297 ГПК решението, с което е уважен искът по чл. 7 ЗВСОНИ, е задължително за съда, разглеждащ делото по чл. 108 ЗС, и при наличието на връзка на обусловеност между делата по двата иска, този съд не би могъл да приеме нещо различно за валидността на придобивния акт на първоначалния приобретател от държавата и съответно за факта, че той не е бил собственик при прехвърлянето на имота на третото лице. Обратното разбиране не само не съответства на смисъла на разпоредбата на чл. 297 ГПК, но и на по-фундаменталния принцип на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, чиято основна характеристика е правната сигурност и стабилност по отношение на правата на гражданите. То би легитимирало съдийския волунтаризъм, с което съдът би влязъл в противоречие с посочената характеристика на правовата държава, която се изразява при правораздаването в неговата предвидимост и прогнозируемост.
Ако се изхожда от посоченото неправилно становище, тази предвидимост би била налице само в хипотезата, когато обуславящият иск по чл. 7 ЗВСОНИ и обусловеният по чл. 108 ЗС, предявени от правоимащия по реституцията, са насочени срещу един и същи ответник – приобретател на имота от държавата, но не и когато това са различни ответници поради прехвърлянето на този имот на трето лице. Това е така, защото последното не е обвързано със силата на пресъдено нещо на решението по първия иск. Този резултат не би се променил, ако третото лице участва в общ процес с ответника по иска по чл. 7 ЗВСОНИ при условията на обективно кумулативно съединяване на този иск с насочения срещу него по чл. 108 ЗС, тъй като поради липса на субективен и обективен идентитет на двете дела, той пак няма да бъде обвързан от силата на пресъдено нещо по първия иск.
Предметът на иска за собственост е различен от този за обявяване на нищожността на сделката с имота, подлежащ на реституция, от една страна, а от друга, третото лице не притежава пасивна процесуална легитимация по иска по чл. 7 ЗВСОНИ, която се определя от субектите на материалноправното отношение, така както то е въведено от ищеца с обстоятелствената част на исковата му молба. Това са страните по нищожната сделка и третото по отношение на нея лице, който има интерес от обявяване на недействителността й, а това е правоимащият по реституцията – собственик на национализирания имот. Лицето, на което е прехвърлен с последваща сделка този имот от първоначалния приобретател, не е страна в материалноправното отношение по нищожността на предходния придобивен акт и той не би могъл да противопостави доводи и възражения във връзка с това правоотношение в процеса по чл. 7 ЗВСОНИ, дори и ако този иск е съединен с предявения срещу него по чл. 108 ЗС.
Това не означава, че той не трябва да зачете резултата по иска по чл. 7 ЗВСОНИ, доколкото неговите права са производни от тези на ответника по този иск, по който е прието от съда, че последният не е придобил такива права поради нищожността на сделката му с държавата. Поради това третото лице би могло единствено да направи възражения срещу основателността на иска за собственост извън тези за валидността на тази сделка – например, че е придобил имота на оригинерно основание (вж. по-долу т. 3 от изложението). Това е така, защото обратното би означавало съдът по делото по чл. 108 ЗС да разполага с възможността да преразгледа вече разрешения с влязло в сила решение спор по чл. 7 ЗВСОНИ и то между лица, които не са процесуално легитимирани, тъй като не са страни по сделката с държавата и като не се съобрази с това решение да пререши въпроса за нейната валидност в обратен смисъл, при това извън специално предвиденото за тази цел производство по чл. 7 ЗВСОНИ.
Последното обстоятелство, както правилно е констатирал тълкуващият орган, би обезсмислило провеждането на това производство, чийто предмет е специален установителен иск, предявяването на който е свързан с преклузивен срок. Това съответно би създало опасност от противоречиви по резултат решения, което би предизвикало състояние, несъвместимо с принципа на правовата държава. Поради това, като е приел, че решението по уважен иск по чл. 7 ЗВСОНИ е противопоставимо на третото лице, придобило имота, подлежащ на реституция, преди предявяване на този иск, ОСГК на ВКС е дал правилен отговор на тълкувателното питане в съответствие с точния смисъл на разпоредбата на чл. 297 ГПК в контекста на връзката й с чл. 4, ал. 1 отКонституцията.

3. Второто питане, по което е постановено тълкувателното решение, визира същата хипотеза относно положението на третото лице, придобило имот, подлежащ на реституция, но в друг негов аспект, който се отнася не до последиците от решението по иска по чл. 7 ЗВСОНИ, а до приложимостта на чл. 5, ал. 2ЗВСОНИ. Разбира се, между двете питания има връзка, която се определя не само от общата хипотеза, но и от обстоятелството, че приложимостта на придобивната давност в отношенията между правоимащия по реституцията и третото лице възниква като проблем поради противопоставимостта на решението по уважения иск по чл. 7 ЗВСОНИ на същото трето лице. Това тълкувателно разрешение, което изключва производния способ за придобиване на собствеността на спорния имот от него по сделка като прехвърлен от несобственик, поставя въпроса за възможното използване като защитно средство срещу иска по чл. 108 ЗС на възражението за оригинерно придобиване на този имот. В тази връзка исканото тълкуване е мотивирано от предвиденото в чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ ограничение за неговата приложимост относимо към подлежащите на реституция имоти с оглед обхвата на това ограничение по отношение на лицата, в случая третото лице – приобретател на такъв имот.
ОСГК на ВКС е приело, че разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, според която изтеклата придобивна давност за имоти, собствеността върху които се възстановява по този закон, не се зачита и започва да тече от влизането в сила на тази разпоредба – 21.11.1997 г., се прилага за всички имоти, за които се отнася реституцията по чл. 1 и 2 от реституционния закон – както за имотите по първоначалния обхват на закона, така и за тези по допълнително създадените основания за реституция с неговото изменение със Закона за обезщетяване собствениците на одържавени имоти (ЗОСОИ) – ДВ, бр. 107 от 1997 г. Освен това, според тълкуващия орган тя не съдържа ограничение в приложното си поле по отношение на лицата, спрямо които се прилага тази норма, а това могат да бъдат и третите лица, придобили имот, подлежащ на реституиране по чл. 1 и 2 ЗВСОНИ, преди уважаване на иска по чл.7 от същия закон срещу техния праводател.
Тези съждения на ОСГК са правилни и се подкрепят от смисъла на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, на който се основават. Приложението на давността може да бъде изключено по законодателен ред, като се засегнат и евентуално придобити права, ако това се налага от необходимостта да се преодолеят последиците от минали несправедливости, допуснати от държавата по отношение на носители на правото на собственост. Такъв е случаят с реституцията на имоти, подлежащи на връщане на бившите им собственици или техните наследници по реда на ЗВСОНИ. За това законодателно разрешение е съобразена и невъзможността при заварените от реституцията условия да се предприемат правни действия от заинтересованите лица за спиране и прекъсване на давността чрез упражняване по исков ред на собственически права срещу държавния произвол и неговите последици.
Разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ намира ограничено приложение в отношенията между държавата и другите етатистки организации по чл. 1 и 2 от закона, от една страна, и правоимащия по реституцията – от друга. Това е така, защото според посочените текстове, щом като към влизането му в сила подлежащите на възстановяване недвижими имоти са се намирали в патримониума на държавата или другите нейни организации по силата на изброените в тях национализационни закони или съдебни актове за конфискация по присъди на Народния съд, те се реституират по право на бившите собственици или техните наследници преди одържавяването им.
На практика единственото реституционно основание, при което би се поставил въпросът за неприлагане на изтеклата придобивна давност в тези отношения ще бъде хипотезата на незаконно отнети или отчуждени не по установения законов ред недвижими имоти, т.е. когато одържавяването на имота не е станало въз основа на национализационен закон или конфискационен съдебен акт, а с фактическо завземане от държавата без законово основание. В тази хипотеза, ако искът за собственост, предявен от собственика на незаконно отнетия имот преди въвеждането на посоченото реституционно основание, е бил отхвърлен поради позоваване от страна на държавата на изтекла в нейна полза придобивна давност, след промяната в ЗВСОНИ с приемането на чл. 2, ал. 2, правоимащият би могъл да предяви отново същия иск на новото реституционно основание. В този случай, ако фактическият състав на това основание е осъществен, искът ще бъде уважен, като възражението за давност няма да може да се използва от ответника-държавата с оглед ретроактивното действие на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ.
В този контекст идеята на обсъждания текст от ЗВСОНИ е да защити собствениците на реституирани имоти срещу изтекла давност не в полза на държавата, а в полза на лица, които са придобили такива имоти от нея, и то на практика не първоначалните им приобретатели, а третите лица, на които първите са ги прехвърлили с последваща сделка (вж. по-долу). Проблемът с давността възниква в периода след реституцията, защото до този момент, ако прехвърлянията от държавата са нищожни и не са породили присъщите си вещноправни последици и съответно третите лица не са могли да придобият собствеността на имотите от техните праводатели, те не могат да се позоват на придобивна давност срещу държавата или другите нейни организации с оглед действащата по това време забрана за нейната приложимост – чл. 86 ЗС. След влизане в сила на ЗВСОНИ на 24.02.1992 г., с който се предвиди по право реституция на одържавените имоти, давността е приложим способ за придобиване с оглед обстоятелството, че тя тече вече не срещу държавата, а срещу лицето, което е възстановило по силата на закона правото си на собственост на реституционните основания, предвидени в чл. 1 и 2 от този закон. С разширяване на тези основания със ЗОСОИ, влязъл в сила на 21.11.1997 г., давността ще тече дори и срещу държавата и общините от предхождащ посочения момент с оглед изменението на чл. 86 ЗС – ДВ, бр. 33 от 1996 г., влязло в сила на 22.04.1996 г., което допусна този придобивен способ по отношение на обекти на частна държавна и общинска собственост.
Третото лице, придобило имота, подлежащ на реституция по сделка от лицето, което го е купило от държавата с договор, обявен по-късно за нищожен по реда на чл. 7 ЗВСОНИ, има качеството на добросъвестен владелец на този имот по смисъла на чл. 70, ал. 1 от Закона за собствеността (ЗС), тъй като го владее на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. В това качество той може да се позове на кратката петгодишна придобивна давност по чл. 79, ал. 2 ЗС като възражение срещу правата на собственика по реституция върху имота, който е придобил от несобственик – ответника по иска по чл. 7 ЗВСОНИ.
Ако последният не е прехвърлил имота си на трето лице, при обявяване на сделката между него и държавата за нищожна, той също би могъл да се позове на придобивна давност, но тази възможност за него е много по-ограничена, отколкото за третото лице в предходната хипотеза, дори и по отношение на имоти, които се възстановяват според първоначалната редакция на чл. 1 и 2 ЗВСОНИ от 1992 г. Това е така, защото той няма качеството на добросъвестен владелец поради нищожността на придобивното му основание и според чл. 79, ал. 1 ЗС той може да се позове на десетгодишна, а не на петгодишна придобивна давност. Последната на практика е неприложима с оглед краткия едногодишен преклузивен срок, предвиден в чл. 7 ЗВСОНИ, от приемането на закона и съответно на неговото изменение при разширяване на реституционните основания, за предявяване на иска за установяване на нищожността на придобиването на имота от държавата, поради което е почти изключена възможността да изтече давностният срок. За пълнота трябва да се отбележи, че по тази причина и третото лице не може да се позове на чл. 82 ЗС, като присъедини към своето владение това на своя праводател, тъй като това няма да бъде изгодно за него – при присъединяване на срокове на нееднородни владения ще се приложи този на чл. 79, ал. 1, а не на ал. 2 ЗС.
С оглед изложените съображения, разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ би намерила основно приложение при третите лица, придобили имота, подлежащ на реституция от ответника по иска по чл. 7 ЗВСОНИ, включително за реституираните на основанията, предвидени в чл. 1 и 2 от закона в първоначалната му редакция от 1992 г. Последният извод се налага не само от обстоятелството, че тълкуваната разпоредба се отнася до интегрираните текстове на чл. 1 и 2 ЗВСОНИ, без да прави разграничение между първоначални и допълнителни реституционни основания, както и от нейното обратно действие, а и поради необходимостта за равно третиране на носителите на право на собственост по реституция, независимо от основанието за одържавяване на имота им – чл. 6, ал. 2 от Конституцията.
Другият аргумент в подкрепа на приложението на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ по отношение на третите лица се основава на правилното разбиране на правната природа на иска по чл.7 ЗВСОНИ. Тя е изяснена с т. 3 на ТР № 1/1995 г. на ОСГК на ВС. По същността си този иск е установителен за обявяване нищожността на сделките, сключени между държавата и трети лица, с които последните са придобили имоти, подлежащи на реституция по чл. 1 и 2ЗВСОНИ. Той обаче е специален иск по отношение на общите установителни искове за обявяване нищожност на сделки по чл. 26 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Тази негова специалност се изразява в страните и предмета на спора със специфичните основания за нищожност, макар и свеждащи се до противоречие със закона и добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, както и в неговото просрочване с едногодишен преклузивен срок от влизане в сила на ЗВСОНИ, което го отличава от обикновените установителни искове, които по принцип са безсрочни.
Последното означава, че ако искът по чл. 7 ЗВСОНИ не бъде предявен в преклузивния срок, дори сделката да е била нищожна, практически тя се валидира, за разлика от общата нищожност по чл. 26 ЗЗД, която не подлежи на саниране, и заинтересованата страна винаги може да се позове на нея чрез иск (евентуално инцидентно по преюдициално за спора за собственост правоотношение) или с възражение. При това положение без успешното провеждане на този иск в самостоятелно производство от това по чл. 108 ЗС, предявен в рамките на посочения преклузивен едногодишен срок, не може да се иска ревандикация на имота от третото лице, което го е придобило от ответника по обуславящия иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Това означава, че независимо от действието на реституцията по право, с влизане в сила на ЗВСОНИ относно предвидените в чл. 1 и 2 от него в първоначалната и последващата им редакция реституционни основания, реалното възстановяване на правото на собственост в лицето на бившите собственици на одържавени имоти настъпва с уважаване на иска по чл. 7 ЗВСОНИ.
Разгледана в този контекст разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ цели да защити собствениците по реституция, като им даде приоритет пред владелците на имотите, правото на собственост върху които им се възстановява, в хипотезата, когато пречка пред това възстановяване е атакуемо разпореждане, извършено от държавата в полза на праводателите на посочените владелци. В тази връзка е отчетено, от една страна, обстоятелството, че иск за собственост не може да се предяви до преодоляване на тази пречка за реституция и съответно да се спре и прекъсне придобивната давност, на която би се позовало третото лице, а от друга, че в периода след възстановяване правото на собственост, са престанали да действат ограниченията за придобиване по давност, които са се прилагали по отношение на обектите на частната държавна и общинска собственост.Тази законодателна концепция на реституционния закон съответства на конституционната защита на частната собственост – чл. 17, ал. 3 от Конституцията.
Тя не противоречи и на принципа на правовата държава – чл. 4, ал. 1 от Конституцията, защото противното разбиране означава вместо преодоляване, легализиране на миналата несправедливост, допусната срещу бившите собственици на одържавените имоти. Това е така, защото, след като е поправена най-тежката проява на тази несправедливост с връщане на собствеността върху тези имоти, включително когато те са били завзети от държавата без законово основание, поправени са и последиците от нея чрез успешното провеждане на иска почл. 7 ЗВСОНИ за обявяване нищожността на разпореждането с тях от държавата, незачитането на изтеклата давност в полза на трети лица, придобили такива имоти с последващи разпореждания, е необходимо за да се реализира ефектът на реституцията в пълния му обем по отношение на правоимащите и обектите на собственост. В този контекст разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ внася определеност и яснота в отношенията между собственици и владелци, като фактически постановява, че давността ще се прилага в тези отношения за в бъдеще, след влизането й в сила, което съответства на правната сигурност и предвидимост като същностни характеристики на правовата държава.
Възраженията, които се правят в особеното мнение към коментираното тълкувателно решение срещу изложената по-горе позиция на мнозинството на ОСГК, са погрешни, тъй като се основават на неточно разбиране на разпоредбата на чл. 7 ЗВСОНИ и на нейното приложно поле, както и на некоректното позоваване на практиката на Конституционния съд относно преценката за нейната конституционносъобразност. Преди всичко неточно се използва понятието “добросъвестен приобретател”, тъй като нищожността на сделката – предмет на иска по чл. 7ЗВСОНИ, е обективно състояние – противоречие на закона или накърняване на добрите нрави, а не е свързано със субективното отношение на страната по нея. Сделката ще бъде нищожна и няма да породи вещноправните си последици дори ако тази нищожност се дължи единствено на нарушения при сключването й, допуснати от държавната администрация – страна по нея, към които няма отношение купувачът – физическо лице.
Изводът на Конституционния съд, че чл. 7 ЗВСОНИ не е противоконституционен, се аргументира с това, че имотът, подлежащ на реституция, може да бъде реституиран само в случай, че извършеното с него разпореждане от държавата е нищожно, а не и когато купувачът го е придобил по валидна сделка. Това тълкуване е относимо само към купувача по нищожната сделка с държавата и няма отношение към третото лице, което е придобило от първия такъв имот. Това е така, защото той не е страна по сделката с държавата и изобщо няма качеството на приобретател на имота като прехвърлен му от несобственик. Същият може евентуално да се третира за добросъвестен владелец на този имот, а Конституционният съд е приел, че чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, с който се изключва изтеклата придобивна давност до влизането му в сила, не е противоконституционен, защото дадения с него приоритет на собственика по реституция пред владелеца на подлежащия на реституция имот е в съответствие с конституционната защита на частната собственост.
В този смисъл са постановките на цитираните в особеното мнение Решение № 1/18.01.1996 г. по к.д. № 29/1995 г. и Решение № 4/11.03.1998 г. по к.д. № 16/1997 г. на Конституционния съд.
Поради изложеното в контекста на тълкувателния извод на ОСГК на ВКС, изразен в т. 3 от ТР № 1/02.06.2009 г.,следва да се приеме, че придобивната давност от пет години за придобиване на право на собственост от трето лице – добросъвестен владелец на имот, подлежащ на реституция, прехвърлен му от лице, което го е придобило от държавата по сделка, обявена за нищожна с уважаване на иск по чл. 7 ЗВСОНИ, ще започне да тече от 22.11.1997 г., с оглед незачитане изтеклата давност до влизане в сила на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ. Давността може да бъде прекъсната с предявяване на иск за собственост по чл. 108 ЗС от собственика по реституция в рамките на посочения срок, който изтича на 22.11.2002 г.

Благовест ПУНЕВ, съдия в Конституционния съд

бутон за сайт

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=1768

Създадено от на ян. 30 2011. Част от Новини, ПЪТЕВОДИТЕЛ. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.

Коментирането е спряно

Фирмено разузнаване онлайн!

Търсене в архива

Бюлетин

Фото галерия

Фирмено разузнаване онлайн!
Вход | Designed by Gabfire themes