Собствеността върху горите в България
Възстановяването на собствеността върху горите и земите от горския фонд в страната ни е в разгара си. Този процес е съпроводен с множество трудности, свързани с доказване правото на собственост поради изключително оскъдните архивни данни, документи и материали от една страна, а от друга – поради непознаване на различните видове и форми на владение и собственост върху горите в България до национализацията.
За да се изгради ясна представа за съдържанието на тези форми, трябва да се проследят разпоредбите на законите, уреждали отношенията, свързани с горите в Царство България, предпоставките за възникването и съществуването им, както и принципите, на които е било изградено българското горско право.
Възникването на собствеността върху горите има своите характерни особености и се основава на нормативни актове и документи, издавани от турската държава.
Първите закони, които са уреждали собствеността и ползването на горите преди Освобождението, са Законът за земите от 7 рамазан 1274 г. (21 април 1858 г.), турският Закон за горите от 11 шевал 1286 г. (7 януари 1870 г.) и Инструкциите на турското правителство от 23 мухарем 1291 г. (1875 г.).
Земите на турската държава, съгласно Закона за земите (1858 г.), са се разделяли на 5 категории:
1) Мемлюке или мюлк (пълна частна собственост);
2) Мирие (държавни);
3) Мевкуфе (посветени);
4) Метруке (оставени за общо ползване)
5) Меват (мъртви).
1) Мюлк са земите, собствеността върху които е принадлежала напълно и безусловно на частни лица. Ползването и разпореждането с тях е ставало без никакво разрешение. За да се признае една земя (гора) за мюлк, е било необходимо същата да се владее с тапия, в която изрично да е посочено, че е мюлк.
2) Мерие са земите, върху които държавата е имала пълна собственост, а само ползването от тях е отстъпвала на трети лица, наричани владелци. Последните са нямали право да извършват никакви сделки с такива земи. Към тези земи са се отнасяли също яйлаците и къшлаците. Според турското право държавата е имала при мирийските земи голата собственост
3) Мевкуфе са земите, които са били посветени, и които не са подлежали на отчуждаване. Посветени можели да бъдат както земите мюлк, така и земите мирис. Мюлк можели да бъдат посветени, след като се изпълнят формалностите на Шерията. Мирийските земи можели да се посветят от султана или някои други висши военоначалници или сановници.
4) Метруке са земите за общо ползване като пътищата, площади, обществени тържища, пасища, мери, предназначените за общо ползване от жителите на едно или няколко населени места гори (балталъци), яйлаци и къшлаци.
5) Меват са земите, които не са се владеели с тапия от никого и които са били отдалечени от населените пунктове на такова разстояние, че “от крайната граница на последните не може да се чуе вика на човек с висок глас”.
Горите в Турция, с влизане в сила на Закона за горите (7 януари 1870 г.), се разделят на четири категории:
1. Държавни (мирис), които са били под управлението на горската администрация. Тези гори са се ползвали от всички и са се наричали “Джебили Мубаха” още преди влизане на закона в сила.
2. Вакъфски, управлявани от вакъфите;
3. Общински (балталъци), които са били предоставени за общо ползване и които са били учредени в чл. чл. 91 и 92 от Закона за земите;
4. Частни, които също са били уредени от Закона за земите (чл. чл. 28, 29 и 30) и затова са изключени от режима на Закона за горите.
Признавало се е право на собственост само за тези частни гори, които се владеят с тапия.
От турската правна система в нашето законодателство от края на миналия и началото на нашия век са пренесени понятия, непознати ни днес, поради което е необходимо по-обстойното им разглеждане.
Такива са яйлаците, къшлаците и балталъците. В турската държава това са били земи “метрукс” – предназначени за общо, постоянно и непрекъснато ползване.
Яйлаците (летни пасища) и къшлаците (зимни пасища) са възникнали след покоряването на Балканския полуостров от турците.
Султаните в знак на благодарност и за отплата за услугите, които юруците – пастирски племена, са им оказвали при завладяване на полуострова, подарявали на техните водачи правото на безплатно ползване от пашата и водопоя на държавните гори, особено тези, намиращи се в Рила и Родопите.
На първо време тези пасища са задоволявали нуждите им. По-късно юруците, за да изхранят големите си стада опожарявали горите, за да откриват нови пасища.
Когато пастирското племе е отседнало, то е започнало и да продава част от тези пасища-яйлаци на общини и частни лица, които продължавали да ги ползват по същия начин.
С Инструкциите от 234 мухарем 1293 г. (1876 г.) турското правителство предвижда да се създадат комисии във вилаетските и окръжни центрове за разглеждане на документите на всички гори, за които има претенции за частно владение и когато тези комисии установят, че са издадени документи (актове) за собственост в яйлаци и къшлаци, да вземат тези гори под надзора на държавата съгласно постановленията на закона за горите от 11 шевал 1286 г. (1870 г.)
Българският Закон за горите от 1925 година дава законово определение на яйлаците и къшлаците в чл. 210:
“Яйлаците са планински летни пасища, сиреч земи във високи планински местности, обрасли с изобилна трева, гдето, поради природата им и умерен климат, стопаните скотовъдци изкарват стадата си на паша, водопой и пчивка за през целия летен сезон, за да ги запазят от влиянието на горещините.
Къшлаците са планински зимни пасища, сиреч земи в по-ниски и закътани места в планината, обрасли с изобилна трева, гдето, поради умерения им климат, стопаните скотовъдци прибират стадата си на паша, водопой и подслон за през зимния сезон, за да ги запазят от влиянието на студа”.
Балталъците (общински гори) са една от четирите категории гори съгласно турския Закон за горите от 1870 г. Те са уредени в чл. 91 и чл. 92 от турския Закон за земите от 1858 г.
“Чл. 91. От дърветата на горите и лесовете, наречени балталъци, които от незапомнено време са оставени за ползване и бране дърва на известен град или село, само жителите на тоя град или село могат да секат и да се ползват от тях, а не и жителите на друг град или село.
Същото се пази и по отношение лесовете и горите, които от старо време са предназначени за същата цел на няколко села и градове. Жителите от други села или градове не могат да секат в тях. Тия гори и лесове не се облагат с никакви данъци.
Чл. 92. Никому не може да се даде тапия с владението, било частно, било общо на една част от горте и лесовете, които са привързани към жителите на някое село, за да образува от тях частна гора или като ги изсече, да ги обърне в работна земя. Ако някой придобие владението им, жителите всякога могат да ги вземат назад”.
В чл. 5 от Инструкциите на турското правителство от 1876 г. се сочи: “Балталъци са ония кории или гори, които съгласно чл. 21 от закона за горите са предоставени от древно време за общо ползване на едно село или град.
Те трябва да се състоят от такова пространство, което да бъде достатъчно за удовлетворяване на всички къщни нужди, за изработване на нужните земеделчески уреди и разни други инструменти на жителите на селото или града.
Обаче не могат да се изслушват претенциите за планини, обрасли с гори (джебили мубаха) наименовани “балталъци”, които имат няколко пъти по-голямо пространство, отколкото нуждите на поменатото население…
Поради това горите и балталъците, които надминават нуждите на едносело или град и които не се намират под владенията на никого с крепостен акт се считат за държавни гори, планини “мубах” (джебили мубаха), които ще се взимат под държавен надзор и управление”.
В първите години след Освобождението, поради липса на български закони, по необходимост са се прилагали турските такива, с които населението е било свикано. Първият български Закон за горите е приет на 28 декември 1883 г.
След това – до национализацията на горите, са издадени и публикувани още 5 цялостни закона за горите – през 1890 г., 1897 г., 1904 г., 1922 г. и 1925 г., които са претърпели множество изменения.
Въпреки че българското законодателство за горите през разглеждания период е изобилно, все пак, основните положения, възприети в първите години след Освобождението, са се запазили – те само са били доразвити и доразработени.
Българският законодател е уредил по принципно нов начин видовете собственост върху горите, като не е могъл да не държи сметка за заварените такива.
По отношение на управлението, експлоатацията и стопанисването на горите са възприети принципно нови методи, предвидено е прилагане на нови средства с цел стопанисването да е по-рационално и по-доходно и да бъдат запазени горите за вечно, постоянно и непрекъснато ползване.
Предвид историческите обстоятелства в Родопския край са намерили приложение разпоредбите на законите за горите от 1904, 1922 и 1925 година.
Класификацията и съдържанието на видовете собственост по трите закона за горите не се различава съществено, като най-пълна е тази по закона от 1925 година. Съгласно чл. 1 от същия горите и горските (планинските) пасища в царството биват обществени и частни.
I. Обществени са:
1) държавните,
2) общинските
3) принадлежащите на обществени учреждения (окръжия, училища, читалища, църкви, манастири, джамии и др.) гори и горски пасища.
1) Държавни са горите и горските пасища:
а) които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини и други обществени учреждения;
б) в яйлаците (летните пасища) и къшлаците (зимните пасища).
2) Общински са горите (с пасищата в тях):
а) които са отстъпени от държавата на някой град или село за вечно ползване (балталъци) и са неотчуждаеми;
б) които съставляват частни имущества на общините.
3) На обществени учреждения (светски и църковни) са горите и горските пасища:
а) които са им отстъпени от древно време за вечно ползване;
б) които са придобити и се владеят от тях като частни имущества.
II. Частни са ония гори и горски пасища, които принадлежат на частни лица (физически и юридически).
(Законът за горите от 1922 г. предвижда в забележка, че частните лица не могат да притежават гори и пасища по отделно повече от 200 дка в полските и 500 дка в планинските места. По-късно със закона от 1925 г. е предвиден специален ред за обратно изкупуване на отчуждените на това основание имоти при заявено в определен срок желание от бившите собственици).
И трите закона за горите (от 1904, 1922 и 1925 г.) обявяват за държавна собственост горите в яйлаците и къшлаците, а така също и ония, които не принадлежат нито на частни лица, нито на общини и други обществени учреждения.
Горите, вкл. самораслите дървета и изкуствените залесявания, в яйлаците (летните пасища) и къшлаците (зимните пасища) се обявяват за държавна собственост и се завладяват от държавата срещу обезщетение веднага след определяне на яйлашкия или къшлашкия характер на земите, независимо в чие владение се намират и на какво основание ги имат техните владелци.
Правото на паша и водопой в общинските гори се отчуждава в полза на съответната община, ако това право принадлежи на частни лица.
Кои земи са яйлаци и къшлаи, а така също границите им и оценката на отчуждения сервитут за ползване от пашата и водопоя, се определя от специална комисия. За целта се съставят протоколи, изготвени по определен в закона ред, които съставляват пълно доказателство в полза на държавата.
Българското законодателство от началото на века предвижда, че държавните и другите обществени гори, с изключение на тези от категорията на частните имущества на общините и обществените учреждения, се отчуждаеми и неприобретаеми по давност.
Държавата и общините могат да придобиват гори както чрез покупка, така и чрез замяна с други гори и земи за по-удобно ползване на същите.
В присъединените към Царство България след Балканската война земи българската държава обявява за собственост на общините, ползваните от тях мери и балталъци, т. е. пасищата и горите, отстъпени от древно време за общо ползване на жителите на една градска или селска община.
По-късно, в чл. 18 от Закона за горите от 1922 г. се предвижда: “На населените места, които се намират всред или край държавните гори и нямат свои общински или частни гори, или имат такива, но в недостатъчен размер, се отстъпват, като балталъци, части от държавните гори…”, в определени от закона размери.
Срокът за това е най-късно до 2 години от влизането на закона в сила. Със следващия закон за горите (от 1925 г.) такава възможност е предвидена само за населените места в новите земи.
Точният размер и границите на горите, които се отстъпват като балталъци, се определят от комисия, която съставя протокол. Тези протоколи се изпълняват след като се утвърдят от Министъра на земеделието и дърожавните имоти и се обнародват в “Държавен вестник”.
Предвид новата уредба на собствеността в горите и горските пасища след Освобождението, в Закона за горите от 1904 г. българският законодател е предвидил специален ред за определяне границите, площта на всеки един имот и чия собственост е той, както и документите, които ще удостоверяват наличието на тази собственост и съответно ще заменят съществуващите все още документи за собственост върху горите, издадени от турската държава. Така член 3 от Закона за горите от 1904 г. постановява:
“В продължение на две години от публикуването на настоящия закон, границите на всички общински, държавни и частни гори и пасища, трябва да бъдат точно установени и определени в един протокол от местния лесничей.
Съставените така протоколи се подписват от съседите на респективните гори в продължение на два месеца, от деня на връчването им, след което, ако не представят съседите никакви възражения, тия протоколи добиват силата на владетелни документи.
Ако съседите не са съгласни със съдържанието на протоколите, длъжни са в предвидения по-горе срок от два есеца, да повдигнат спор за това, като повърнат на лесничея протоколите и същевременно изложат писмено своите рекламации, мотивирани и подкрепени с представяне и посочване всичките си доказателства.
Ако протоколите на лесничея не бъдат повърнати в уречения срок подписани или неподписани или въобще, ако в тоя случай не постъпят никакви рекламации от страна на заинтересованите съседи, лесничеят веднага разпорежда да се обяви в “Държавен вестник”, съдържанието на протоколите, след което те добиват сила на владетелни документи, макар неподписани”.
Законът предвижда възникналите спорове да се разрешават по специален ред в две инстанции пред специални коисии от съдии, като решенията на върховната комисия са окончателни, не подлежат на обжалване и влизат веднага в сила.
Комисиите разрешават спорове както за граници, така и за собствеността на цели гори и пасища: а) между държавата и общини; б) между държавата и частни лица; в) между общини и общини и г) между общини и частни лица.
По-късно – със законите от 1922 и 1925 година е предвидено специалните комисии да описват в протоколи само обществените гори и горски пасища.
Необжалваният протокол е имал силата и значението на документ за границите и за фактическото владение на гората.
Споровете са се разглеждали по общия ред на гражданското съдопроизводство.
Законите за горите в Царство България определят и кои гори ще се включат в предмета на горското стопанство. А това са държавните, общинските и другите обществени гори и горски пасища.
Към предмета на горското стопанство задължително се включват още горските (планинските) пасища във вътрешността на горите, както и ония земи, които бъдат обявени за охранителни и строго охранителни (със стръмни, ронливи и каменливи склонове, изложени на срутване, отцепване или измиване, които запазват водите в изворите, бреговете на реките и др.), включително и когато са частна собственост.
В останалите случаи частните гори могат да се включат ако собствениците им пожелаят това. Кои земи се включват в предмета на горското стопанство определя Министерството на земеделието и държавните имоти по ред указан в закона.
Тези гори и земи се закръгляват и ограничават от техните собственици по предвиден в закона и правилника към него ред.
Частните земи (ниви, ливади, гори и др.), намиращи се във вътрешността на отредените за предмет на горското стопанство държавни, общински и други обществени гори или във вътрешността на охранителните и строго охранителните периметри, когато стопанските условия изискват това, се заменят или се отчуждават със спешност на завладяването, за сметка на техните собственици (владелци).
Отчуждаване се предприема само в случаите, когато няма възможност или съгласие за замяна. Заменянето или отчуждаването, както и оценката на имотите, се извършва от комисия, назначена от министъра на земеделието и държавните имоти. Решенията на комисията са подлежали на обжалване само относно оценката на съответния имот.
Йорданка Щърбова – адвокат
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=3095
Създадено от 
sending...
