Юнски следобед

Юнско лятоНа пръв поглед следобед, като всички селски следобеди. Кестените са смълчани под парещите лъчи на гневното слънце.

Гневно ли?

Ами да.

И на него му омръзна всеки следообед дъждоносни облаци да покриват небето и под тази завеса то, слънцето, да не може да вижда какво правят обитателите на това забравено от Бога и от властимащите полубедно и полубалканско село. Тук всичко е полу.

Ромите отново са окупирали оградата на училището… Жените, ромките, пушат и ближат чашите кафе, по-големите деца ближат сладолед, а най-малките тичат нагоре-надолу и пищят с неистови гласчета, на неразбираем детски език.

Радват ли се? Плачат ли? Негодуват ли от това, че никой не им обръща внимание и те самите не знаят как да се радват на свободата си! Не знаят как да лудуват, нищичко не знаят… И не ги интересува. Важно е коремчето да е пълно и да не ги набара шамарената фабрика.

Влизам в домът си и чувам познат женски, т.е. назидателен глас на най-дебелата циганка: “Ей, пък тоя нашият писател, не му ли омръзна да храни кучетата, вижте как вървят след него и весело въртят опашки”. – “Ами като ги хрантути ще вървят.

Всеки пес, който му пуска по една ютия за награда получава филийка хляб! А нашите деца гладуват, ама на него не му пука. Живее сам, като Свети Иван Рилски, ама иди го разбери – щастлив ли е нещастен ли е!?” – отвръща дружката и, стиснала яко кльощавите си бедра, и отново захапва цигарата.

Отварям входната врата, тя жално изскърцва и две лястовички, очевидно семейство, неспокойно се размърдват кацнали на жицата в двора. Спирам се, поздравявам ги, “Здравейте хубави птиченца, гукате ли си? Блазе ви, поне сте двечки.

Както казва една моя приятелка “Светът е за двама”. Ами кое е момиченце и кое е момченца от вас?” Животинките неспокойно се помръдват, поглеждат се въпросително и после весело размърдват опашките си, сиреч Не виждаш ли, момиченцето има две дълги перца на опашката, а пък аз, момченцето имам само едно перце” и весело чирикат.

Блазе им, че не могат да говорят, защото който говори много все пак казва нещо, което не бива да се казва”, спомням се, че някой мислител от древността го беше казал, когато изписвах под черта, както ми препоръча Емилия, в книгата за … е няма значение. Та нали заглавието е още, както се казва, работно. Това ме развеселява.

Отварям лаптопчето и намирам, онова, което е моралния стожер на живота ми. “Пепин, имах много тежък ден. Ще си почина и ще ти напиша писъмце.” Два реда, ама написани от нейната ръчичка, от тази ръчичка, която аз много обичам да целувам, ръчичката на най-обичаната жена в живота ми.

Единствената, моята глезанка! Вече съм весел. Отварям хладилника и изваждам каквото намеря. Нали все пак, човек, за да живее трябва и да се храни. Само духовната храна не стига!?.

Да, бе, ама когато човек не се храни с чувството, че някой, някъде мисли за него, не може да преглътне залъка и по-добре да не го слага в устата си. Ама аз си папкам, като за двама. Папкам и си спомням как преди , само преди два дена, седях на една ръка разстояние от любимата жена, на една маса, обдухвана от топъл вятър и с разтуптяно сърце, като се любувах на красотата й, не улучвах устата си, за да сложа залък в нея.

Милата, моята умница…, която и сега ми е написала писъмце. Боже благодаря ти, Боже! Пази ми я…, а пък аз всяка вечер след като й помахам с ръчичките на мечето за лека нощ, ще казвам благодарни думи към Тебе, Господи…

 19.06.2012г.

Петър Мотков

бутон за споделяне

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=4453

Създадено от на окт. 7 2012. Част от История, Новини, Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.

Коментирането е спряно

Фирмено разузнаване онлайн!

Търсене в архива

Бюлетин

Фото галерия

Фирмено разузнаване онлайн!
Вход | Designed by Gabfire themes