За езиковата култура

…. 1973 година. За участие в Миланския панарир (Fiera di Milano) започнаха да пристигат представители на различни български външнотърговски организации. Настанявахме ги в хотелите “Александър” и “Ню Йорк”, близо до Българското търговско бюро (филиал на Търговското представителство в Рим), чийто офиси бяха на ул. “Густаво Фара”, в близост до Централната ж.п. гара на Милано.

Собствениците на тези хотели бяха в много добри отношения с нашето търговско бюро и винаги правеха 10% отстъпка при настаняването на български граждани.

Аз бях представител на “Индустриалимпорт”, но практически отговарях за вноса и износа на цялата продукция от леката промишленост на България на италианския пазар. По това време представител на ВТД “Разноизнос” беше Дочо Шошков.

Високо ерудиран човек, опитен външнотърговски работник, който ми помагаше при навлизането в службата. Една сутрин ме помоли да прескоча до хотел “Александър”, чийто собственик от арменски произход беше негов приятел, и да изясня от какво се оплаква хотелиерът.Влизам в хотела и още от рецепцията ме удря остра миризма на чесън.

– Каква е тази миризма? – питам момичето от рецепцията.

– Ами заради тази миризма Ви извикахме, господине. Вашите съотечественици ядат само консерви и чесън и тази неприятна миризма дразни останалите гости на хотела – отговаря със саркастична усмивка служителката.

– Качвам се пеша до четвъртия етаж, звъня на една от стаите и отвътре чувам много гласове – като на банкет. Миризмата ме удря в носа. Поглеждам стаята: насядали на две легла, плътно един до друг, около десетина души закусват салам и чесън. Повече от присъстващите вече познавах, защото предната вечер ги бях посрещал лично на летището.

Поздравих ги и вече разговаряхме за широката консумация на чесъна, когато телефонът в стаята позвъня. От Рим се обаждаше търговският представител Стойне Николчев. Нареди ми да отида на ж.п. гарата и да намеря един български гражданин, специалист по хидравлика, да го настаня в хотела и да го придружа до панаирното градче. Питам го как се казва този човек. Отговаря ми, че не знае.

– Ами как да го намеря тогава? – питам аз.

Николчев, винаги вежлив и много толерантен с всички, видимо ядосан не зная на кого, ми казва троснато:

– Иди на гарата. Там има 19 коловоза, обиколи ги всичките и на висок глас псувай на майка. Като те чуе, човекът ще се обади.

С неприятно чувство тръгвам за гарата, която е съвсем близко до хотела. Вървя и си мисля как ли са се чувствали агентите на френския полицейски инспектор Мегре, когато са изпълнявали поставената им задача да заловят в Париж бандит от български произход само по един единствен белег: излизайки от обществена тоалетна “в движение си закопчава панталоните”. Обикалям коловозите и псувам на глас.

Хората ме гледат учудено, смятайки ме за смахнат. Приближава един карабинер и с учтива усмивка ме пита:

– Извинете, синьоре, добре ли сте?

– Да, господине – отговарям смутено аз и от своя страна му казвам:

– Защо ме питате, какво се е случило?

– Ами гледам Ви, ходите намръщено, гледате втренчено, сякаш търсите нещо и сърдито си говорите сам.

Накратко му разказвам, че търся непознат българин и не зная как да го намеря освен да го псувам на български език.

– Такава ли била работата! – казва ухилен полицаят и ме повежда към управлението на ж.п. гарата.

Там ми предоставят микрофона и аз обявявам няколко пъти на български език съобщението:

– Загубилият се българин да застане на изхода на коловоз номер 17 и да чака български дипломат, който от половин час безуспешно се опитва да го намери.

След около половин час го открих и когато го заведох в хотела, той си умираше от смях и непрекъснато разказваше, че съм минал няколко пъти покрай него и на български език съм повтарял “да ти таковам майката”, но се страхувал да се обади. От София го били инструктирали да не разговаря с непознати хора в Италия, защото мафията може да му види сметката.

…1976 г. Вече бях преместен от Милано в Рим като търговско аташе и по поръчение на посланика Борис Цветков трябваше да съдействам на домакина на посолството по закупуването на продукти за предстоящия прием. Пристигаме в супермаркета и бай Колю тихо ми казва:

– Тук ме познават добре, моля те остави ме сам да се оправям.

Мълчаливо се съгласявам и откровено казано оставам силно впечатлен от начина на пазаруване на нашия домакин. Застава той пред един щанд, мълчаливо сочи с показалеца на лявата ръка желаната стока, произнася утвърдително “ъхъ, ъхъ” и показва пет пръста на дясната ръка. Сиреч пет пъти да му дадат от стоката. И така продавачките му напълниха торбите. Дойде време да се плаща на касата. Бай Колю ми прави знак със средния пръст на дясната ръка, което означава “ела тук”. Приближавам се, гледам  го умно, едвам сдържам смеха си, а той ми казва:

–         Видя ли, бе, кажи му на посланика как отлично се справям с италианския…

…Август 1977 г. Почти целият дипломатически състав е в отпуска в България. Останали сме Дочо Вълков, аташе по печата, в качеството на Временно управляващ посолството, аз и по един шофьор от посолството и един от търговското представителство. Не достигат хора за дежурството по посолство и затова са привлечени и двамата шофьори. Една сутрин пристигнах пръв на работа, защото живеех много близо и дежурният бай Йордан ми докладва:

– Обадиха се от митницата на КПП Фернети (на италианско-югославската граница) и ми съобщиха имената на няколко италиански градове. Елате да Ви ги покажа, записал съм ги в дневника, но не разбрах за какво става въпрос. Отваря той дневника и аз гледам опулен: Верона, Чивитавекия, Емполи, Рома, Анкона, Верона, Ливорно,  Загабрия, Емполи и след това следваха съчетания от букви и цифри. Разбрах, че вчера в Италия е влязъл български камион номер еди кой си. Така и не успях да обясня на дежурния, че първите букви на споменатите градове означават, че “вчера в Италия е влязъл български товарен автомобил с регистрационен номер еди кой си”.

…Десет години по-късно. Пак през август, когато почти всички дипломати и служители на търговското представителство са в домашен отпуск останах временно управляващ посолството. И пак поради липса на персонал бях принуден да назнача за телефонистка на посолството съпругата на домакина Митко Вачев. Направих й необходимият инструктаж и “резултатите” не закъсняха След два дена ми звъни посланикът на Белгия и саркастично ми казва: “ Господин временно управляващ, бива ли да оставите на телефона една глухоняма жена. Телефонистката е лицето  на една институция, а Вашата  ме побърка със своя италиански език!”

Обясних на господин посланика, че нямам служители за носене на дежурството, защото почти всички са в отпуск, поради което съм назначил жена от помощния персонал. Той се засмя и ми разказа за злополучния телефонен разговор. Мина почти месец и на едно служебно съвещание посланикът Райко Николов съобщи на всеослушание онова, което беше споделил и с него белгийският му колега. Звъни белгиецът и чува гласът на телефонистката:

– Ambasciatore chiuso, ambasiata fuori. (Посланикът е заключен, посолството е навън).

Всички колеги се смеят, а мен ме сърби езика да му кажа, че вината за това е на този, който разреши масовите отпуски, а не на временно управляващия. Изказаха се много колеги и беше решено преводачът Асен Марчевски да организира едномесечен курс по италиански език с всички лица от помощния персонал на мисията, за да добият необходимия минимум езикови познания по италиански език.

Разбира се това не реши въпроса с езиковата квалификация, защото чужд език се научава с листче и моливче в ръка, с необходимата мотивация и убедеността, че без познаването на езика на страната човек прилича на японска маймуна, която нито чува, нито вижда, нито може да произнесе определена членоразделна фраза. Прави ми впечатление, от показваните по телевизията кадри, как учат английски език Слави Трифонов и разбира се премиерът Бойко Борисов. Браво, това е похвално!

ПЕТЪР МОТКОВ

сподели бутон

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2666

Създадено от admin на май 3 2011. Част от Новини, Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.