Диктатурата на банките замени диктатурата на оръжието
Петер Юхас е роден в Унгария през 1930 година. На 20 години идва в България и учи българска филология в Софийския университет, в който по-късно става професор. Превел е над 40 български книги на наши писатели – от Софроний Врачански до Йордан Радичков. Съставил е 9 антологии на български поети и е автор на история на българската литература. Има повече от 400 публикации за нашата история и литература в периодичния печат и специализирани издания. Живее ту в Будапеща, ту в София.
– Как се живее между две родини, господин Юхас?
– Дойдох преди 60 години да уча българска филология в Софийския университет заедно с моя приятел Имре Пастор, който пък реши да следва история. И оттогава оставих половината от сърцето си тук. Понякога имам чувството, че пътувам едновременно в два самолета – единия за Будапеща, другия за София, и те се сблъскват някъде над Дунава. Но комуто бог е дал две родини, той няма нито една. Мястото, в което сме родени и мястото което ни е приело – това е определението за родина според Марк Тулий. Те са еднакво мили. Родината за мен е майка ми. Приелата ме родина е любимата, на която понякога изневерявам с родното място. И лекувам раненото си сърце в България.
– Какво е общото между българи и унгарци днес?
– Не се оплаквам от провалилия се социалистически свят. Това не беше моят свят и не обичам диктатурата, която беше обща и в двете страни. Но докато в сянката на танковете строяхме жилища, училища и болници, днес затваряме училища и същите тези болници и изхвърляме на улицата, тези които не могат да си платят, макар че са работили цял живот. И стана така, че заменихме диктатурата на оръжието с диктатурата на банките. А и българите, и унгарците са трудолюбиви, но са жертва на договора в Малта между Буш и Горбачов. След това за нашите две държави са изработени общи сценарии от КГБ. У българина петвековното турско робство е развило упоритост и трудолюбие, но и егоизъм и неподозирана хитрост. Той не вижда ли непосредствена полза от нещо, не намира и смисъла му. По време на градушка един унгарски селянин би извадил кол от лозето си и, проклинайки Господа, би заудрял по гроздето: „А сега да видим, Господи, каква ще я свършим двамата!“ Българинът би се надвесил с тялото си над една лоза, за да спаси поне нея.
– Казвате, че не е страшен комунизмът, а това, което идва след него?
– А нима не е така? Преди 1989 г. страните от Източна Европа живееха в някаква общност, породена не от решенията на Москва, а от общото им историческо минало. След това Европа започна да ги ухажва една по една, за да станат членове на Европейския съюз, и не само ги разедини, но и ги превърна във врагове заради съревнованието коя да влезе по-напред. А какво всъщност ни донесе Европейският съюз? Загуба на националната идентичност. Този нов свят на грабителския капитализъм и на глобализма се стреми към политическа и стопанска хегемония, към премахване на националните граници. В Унгария имахме най-голямото консервно предприятие, което изнасяше продукцията си в цяла Европа. Приватизираха го. Сега е собственост на французи. Произвежда се пак в Унгария и с унгарски зеленчуци, но вече те изнасят стоката в Европа, а на етикетите пише: „Произведено в Европейския съюз.“ Коренът на интернационализма и глобализма е един и същ – безразличието към националното предателство. Ние – и унгарци, и българи, трябваше да влезем в Европейския съюз, когато сме подготвени. Това не стана и оттам сега ни диктуват в свой интерес. Затова и унищожиха унгарското и българското земеделие. Наред с тях и специалистите на Валутния фонд и Световната банка определят всички цени, а в действителност искат всичко да изсмучат. Спасението е в създаването само на национално-патриотична буржоазия, каквато е била българската през Възраждането. Но глобалистите нямат интерес от нея, защото тя би им попречила да създават отворено общество, в което да влизат световните икономически сили.
– Превели сте български автори – от Софроний до Йордан Радичков. Как ще продължите тази поредица?
– Нямам намерение. Днес българската литература много се модернизира. Българските поети и писатели станаха европейци, „ако не и баш дотам“, както казва Алеко Константинов. В творбите им не личи тази култура, която произтича от живота и историята ни. В нея няма българско съзнание, народни традиции и стойности. А ако се върнем назад, то точно в средата на 70-те години постмодернизмът в Европа и Америка означаваше връщане именно към тези ценности. Днешните български автори сякаш живеят с лозунга – чуждото е хубаво, почитай го. И почитат циганите, хомосексуалистите, лесбийките, травеститите, но не и изконните ценности.
– Единствен вие по времето на социализма се осмелихте да кажете, че прабългарите са западно-сибирски тюркски народ? Не звучи ли твърде смело това?
– Да. Винаги съм казвал, че в библиотеките има много повече факти, отколкото може да открие една научна експедиция. Именно там съм направил много такива „експедиции“. И съм анализирал и съпоставял факти. Моята книга „Тюрко-българи и маджари“ днес в антикварните книжарници се продава за 120 лева, а такава цена няма нито една книга на български професор. По-късно аз открих и старата легенда за Игрил и Богрил (б. а. – древноунгарски и древнобългарски герои), която доказва общия произход на българи и унгарци. Но тогава си беше кощунство да кажеш, че българите и унгарците имат един корен и са тюркски народи. Как така ще твърдиш, че българите не са славяни? А още ползващия се с голям авторитет Николай Державин обвиняваше старите български историци, че нарочно твърдят, че българите са от тюркски произход, за да ги откъснат от голямото семейство на славянските народи. А и самите българи се самоопределяха като славяни. До 1982 година в България имаше „Славянски комитет“, който трябваше да защитава интересите на българите в чужбина. В Унгария поне си имахме също абсурдния като име, но „Световен съюз на унгарците“. На 24 май в България се чества не ден на българската, а ден на … славянската писменост и култура. Дори и руснаците заявяваха: „Българското писмо прилича на руското“. И за мене е непонятно как един народ не може да защити собствения си произход и писмовността си. Та римската писменост е създадена от живеещите в околностите римляни по подобие на гръцката. Тези племена са изчезнали преди 20 века, но писмеността им и до днес носи името латинска. А българският народ е оцелял, но не признаваше своята писменост. Всъщност той още не е забравил жизнената философия на роба и примирено казва: „Преклонената главичка остра сабя не сече“.
– Пак така се хвърлихте в полемики за гроба на хан Аспарух…
– Навремето, още като студент, минах по стъпките на Геза Фехер, унгарският археолог, който изследва българската история. И горе, на платото над Мадарския конник, намерих една изсечена в скалите дупка, в която ясно личеше орелът, който са поставили там древните българи. После от това плато са вземали камъни да си строят къщите и бяха останали само контурите му. Същият орел бе открит и в гроба на хан Аспарух. А вече вървяха спорове дали е негов, или не е, като втората теза защитаваха руснаци. Но най-големият аргумент е, че същият орел се намираше на платото над Мадарския конник и в гроба край Вознесенка. Е, на кого може да е този гроб, ако не на първия български владетел?
– Изглежда обичате да вървите срещу официалните версии, ако имаме предвид и тезите ви, че Македония е изконно българска?
– Публикувах през 80-те години във в. „Литературен фронт“ изследването „Историческа истина и политическа реалност“ за съдбата на македонските българи. Македония и Южна Тракия са българската Трансилвания. А в българска енциклопедия не може да се прочете, че тя е била неразделна част от Унгария. Но през 1920 година Унгария бе разделена на 7 части. И България е била разпокъсана – най-напред през 1878 г. а след това през 1919 г. в Ньой. А когато си съпричастен към два народа, то и болката се удвоява. Тогава югославските вестници писаха, че Петер Юхас излязъл неотдавна от затвора, а българите са го купили и работи на парче за тях.
– Твърди се, че едно от мерилото за таланта е предизвикателството. Изглежда през целия си творчески път следвате това правило.
– Не, не вярвам в него. Но вярвам в истината, която рано или късно трябва да излезе на бял свят, и именно за нея трябва да се бори писателят. След статията за Македония ме изгониха от България. Бяха пратили и официално писмо до председателя на Съюза на унгарските писатели Йозеф Дарваш. Той го дал на двама българи да го преведат и ме извика при себе си: „Петер, не ми е ясно защо българите те гонят, като те обвиняват в нещо хубаво и похвално.“ Не разбрах, докато не прочетох в писмото „Петер Юхас проявява вкусовщина.“ И не можах да обясня на председателя на Съюза на унгарските писатели защо в България става черна овца този, който няма стадно съзнание и иска отделно да си пасе. Но старецът тогава ме поощри и наказание не последва. Ето защо вярвам, че при всички случаи писателят трябва да служи само на истината, а не на разни конюнктурни политически движения.
Григор Николов
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=1409
Създадено от 
sending...
