Изпуснах си детето, бабо

„Дами и господа, прекъсваме нашата музикална програма заради извънредно съобщение! Те ни нападнаха с огромна скорост и лукавство!”
“Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал! Изпълзява от дупката и идва насам! На около 20 ярда е от мен!”
След пет минути настъпва тишина. Най-страшната тишина, която ще накара милиони слушатели да излязат на улицата. Те са пропуснали началото на предаването, а то е особено важно:

“Дами и господа, Columbia Broadcasting System представя Орсън Уелс и неговия Mercury Theatre on the Air във “Война на световете” от Хърбърт Уелс!”

Ню Йорк, 1938 година. Орсън Уелс съобщава за нашествието на марсианци по радио CBS.

В настъпилата суматоха ранените и починалите от инфаркт са хиляди. Армията на спасението раздава противогази. Някои се самоубиват, за да не попаднат в ръцете на извънземните. Малцина са онези, които ще благодарят на Орсън Уелс за това, че е измерил както силата на медията, така и слабостта на човешкия ум.

Всъщност през 1938 г. Уелс прави нещо повече от радиопиеса. Той извършва социален експеримент, с който доказва, че глупостта може да бъде лесно манипулирана. “Простите хора се управляват безпроблемно, но първо трябва да си ги отгледаш“ – цинично обяснява той, с което си навлича допълнителни ядове.

Като човек с огромен усет към глупостта и възможностите тя да бъде използвана, Орсън Уелс ще направи и филм за Рандолф Хърст – онзи медиен магнат, който през 1903 г. привикал своя най-добър специалист по Латинска Америка и му възложил задачата да отрази предстоящата революция в тогавашната колумбийска провинция Панама. Журналистът плахо се опитал да възрази, че според неговите данни не се очакват подобни събития. Хърст отговорил: “Твоята работа е да отразяваш събитията. Моята работа е да ти ги осигурявам.”

А сега ще помоля, дами и господа, да спрете музиката! Моля ви да го направите, защото държа да предупредя, че България е нападната!

ТЕ са тук и са наистина ужасяващи! Шетат из държавата ни с огромна скорост и лукавство! ТЕ са навсякъде и се държат далеч по-агресивно от онзи марсианец, който имал нахалството да забие Знамето на извънземната подигравка върху покрива на Белия дом!

Не ги виждате ли? А аз забелязах няколко ТЕ само за пет минути:

Първа минута. Джиесемът на дъщеря ми (11 г.) звъни с песента на Весела „Грешнико скандален“. Чувам лъстивите извивки „В мойто огнено легло/ти си моят огнен бог“. Обажда се приятелката й Симона (10 г.), чийто джиесем, чух веднъж, гърми с „Води ме в някоя квартална кръчма” на Ивана.

Втора минута. „Як е, баси, но ся секи мое си сложи силиконови бицепси!“ – кикоти се умното ми момиченце, което учи в централно столично училище (едно от най-добрите, разправят). Пее и в хора, където стигнали до песента на Славка Калчева „Бяла роза”.

Трета минута. Тръгвам за работа в адски кофти настроение. Отварям вратата и се спъвам в найлонов плик с миризливи обелки, оставен от съседа преди няколко вечери. Гигантска муха кръжи като нимб около главата ми, докато нервно ръчкам копчето на асансьора.

Четвърта минута. Разгеле, пристига! Асансьорът е прясно сменен, щото предишния го запалиха и купихме нов, с огледало. Там някой вече е написал с маркер „Кур за ЦСКА! Омрете свини!“. Има три смачкани фаса на пода, а задължителната храчка се гуши в обелка от тунквана вафла.

Пета минута. Мятам се на колата, запалвам. Насреща ми се облещва билборд с рисунка на разголена блондинка, която ми намига: „Прекалено красива съм, за да работя!“ Отдолу пише: „Благодаря Ви, д-р…!”. Следва името на пластичен хирург, който ме увещава от още стотина пошли билборда, че нежно ще ме разглоби и ще ме сглоби отново, докато се превърна в идеалната държанка.

Плача ли или съм пуснала пръскачката за предното стъкло? Само пет минути, дами и господа, са напълно достатъчни ТЕ да ни сринат…

А помните ли, че навремето вървеше кампания „Да бъдем хора за пет минути“? Мобилен оператор се рекламираше във вестниците със… стихотворения. Едно си бях изрязала и го запомних:

Човекът бе сътворен от кал, но

днес от желязо е светът.

Тежко на мекия! За малко

да умра от доброта.

Сега, уста безмълвни сключил,

свил гневно на юмрук ръце,

живея и усърдно уча

на зло беззлобното сърце.

Атанас Далчев го е написал през 1930 г. и си мисля, че осем години преди Орсън Уелс той вече е предупредил за нашествието на ТЕ!

Какво ли би станало, ако Далчев беше прочел това стихотворение в ефира на „Христо Ботев“, например? Мноого баавно, с поанта върху „за малко да умра от доброта“, а после продължава с „уста безмълвни сключил“. Накрая стига до печалното „живея и усърдно уча на зло беззлобното сърце“.

Представям си как хиляди слушатели панически излизат от домовете си, за да се изповядат в „Свети Седмочисленици”. БЧК раздава противогази на най-големите грешници. Някои дори получават инфаркт заради това, че не са успели да бъдат хора и за пет минути…

Който и да ни беше осигурил „преврата в Панама”, дами и господа, няма спор, че му се получи. Дали става дума за конспиративно социално инженерство, не смея да твърдя, но е повече от очевидно, че нормите ловко бяха побутнати да се срутват като плочки на домино – една след друга, повличайки всички останали.

„За малко да умра от доброта” – повтарям си, докато карам към офиса. Стар голф ме изпреварва отдясно. На светофара се отваря вратата на джип и богатото съдържание на шофьорския пепелник се озовава насред булевард „Васил Левски”. В мен нищо не трепва. Няма възмущение, потрес, няма сянка от гняв.

Да свикнеш с простащината, разбрах с годините, се получава естествено. Вдишваш обида, издишваш псувня. Вдишваш вулгарност, издишваш примирение. Редовните упражнения учат на хладнокръвие, което помага да запазиш разсъдъка си. Поемайки гледките наоколо си дистанцирано, като художествено произведение, ти заблуждаваш остатъчното чувство за смисленост, че се движиш сред причудливи инсталации, като в музей на сюрреализма.

Споделих това обиграно умение с моя позната и тя отговори, че вероятно съм дисидент. „Дисидентството в момента е отказът да се превърнеш в простак” – каза ми тя. Достатъчно е да не изхвърлиш пликчето с празна консерва от копърка през балкона. Или да спреш на пешеходната пътека. Достатъчно е да не извадиш на показ празната си душа, за да я развяваш публично. Самата мисъл, че ти не си като ТЕ, е достатъчна да сгрее поне мъничко изстиналото ти, вече цинично сърце.

Така ми каза тази позната. Само че това беше преди няколко дни, а днес ТЕ, дами и господа, ме атакуваха подло в един от десетките софийски молове!

Но да започна отначало:

Вървя си и надничам през витрините, докато наоколо се чува: „Ила, ма, има тишъри по дйевит в Бйенитон!” Изпивам кафенце за десетина лева. Навсякъде хора по анцузи и чехли цъкат с език около пролетните украси, сред които шават живи зайчета и два папагала в кисело настроение. Няколко тулупа нагазват в тревичката, за да ги снимат, въпреки че е забранено.

Все по-трескаво търся тоалетна и когато я откривам по сложните упътвания, разставени на табелки в най-необичайните места, влизам със замах, за да видя…

Това, което видях, дами и господа, бяха ТЕ! Но абсолютно победили ТЕ. Такива ТЕ, които помитат всякакви вдишвания и издишвания, всякакви приказки за дисиденстване и  самовнушения, че можеш да останеш недокоснат!

Пред огледалата в тоалетната на мола десетина напълно еднакви момиченца се снимат с джиесеми. Като казвам еднакви, казвам ЕДНАКВИ:

Те са тънички като стволче на минзухарче. Косичките им са дълги, редки, изрусени и изтънени в краищата, така че да се получи нещо като триъгълниче по крехките гръбчета. Дънчиците им са с ниска талийка, за да се виждат пъпчетата. Крачетата им се подгъват на платформи от по 15 сантиметра, а устичките им са напращели от дъвки.

Момиченцата са шумни и се хилят вулгарно. Снимат се в маймунски пози, за да изпратят по скайпа и „фейса” снимките на „ония яки пичове от седми клас”. Джиесемите им звънят с песни на Алисия, Деси Слава, Азис…

“Дами и господа, не знам откъде да започна! Вероятно от онова, което лежи полузаровено пред мен в огромна дупка! То е най-ужасяващото нещо, което някога съм виждал!” – би извикал Орсън Уелс в този момент.

Но не и аз. Дисидентката със студеното сърце стои вцепенена, когато вижда сред тази гора от еднаквост своето умно момиченце. Дъвката се е разпльокала по цялата му брадичка. Дясното рамо на дъщеря ми е предизвикателно разголено, а тя е възседнала мивките…

„Внимавай да не я изпуснеш!” – грижовно съветваше баба ми, докато къпехме нашето малко момиченце в бебешкото корито. Днес обаче ми се ще да призная:

Да, уж внимавах, бабо, но човек се разсейва. В понеделник ще остави детето си да се върне само от занималнята. Във вторник няма да му провери домашните. В сряда ще му позволи да гледа как Тошко Славков повръща във „ВИП брадър”, щото „нека пък да се социализира!” После ще следват много четвъртъци и петъци, много съботи и недели, когато няма да му обърне внимание.

И ето как успяха ТЕ, дами и господа. Ние им позволихме да го направят. И пет минути не намерихме да обясним на децата си, че чалгата оглозгва душата без пощада, докато беззлобното сърце е дар, от който няма причини да се срамуват. Не им казахме, че красотата не е силикон, нито еднаквост. Тя не е „да не работиш”, а тъкмо обратното. Красив те прави умението да мислиш и да се радваш от положеното усилие. И затова „красотата ще спаси света”, мили наши деца – ето това не намерихме време да им кажем…

„Изпуснах си детето, бабо!” Така ми се ще да изкрещя. Но вместо това запалвам цигара. И докато пуша, си мисля, че имам точно пет минути, за да реша дали да я изгася в пепелника, или да метна фаса през прозореца.

Следва тишина. Най-страшната тишина, в която ще направя много важен избор.

Пет минути, дами и господа, са решаващи във войната на световете.

Любослава Русева

Сп. „Плейбой”

бутони към социални мрежи

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2816

Създадено от admin на юни 1 2011. Част от Новини, Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.