Одисеята на майстора
Бай Найден е роден преди 93 г. в бедно земеделско семейство.Завършва трети клас в местното основно училище и отива да учи занаят при майстор Нино Балев дърводелство, и бояджийство. Четири години до калфенски и три години до майсторски изпит, цели седем години.
През 1944 г. взема свидетелство за майстор-каруцар отива войник и участва в първата фаза на Отечествената война. Носител е на шест медала за участие във войната, с които много се гордее.
“Аз съм фронтовак” – казва с достойнство бай Найден и ми показва снимка с медали. Служи в Четвърта трудова дружина, която подготвя пътищата, по които трябва да настъпи Българската армия.
За шестдесетгодишната си трудова дейност бай Найден медали не е получил, но се радва на признателността на хората за извършените коларо-железарски услуги (изработени около 100 нови каруци), ремонтите са безчет и за работата му по водопроводната мрежа на селото.
Животът му поднася цялата си гама от трудности през периода на колективизацията на селското стопанство и недомислията на управляващите в първите години след Девети септември – забрана за упражняване на професията от занаятчиите. В началото на петдесетте години на миналия век на гърба му лягат грижите за семейство с две деца и възрастните му родители. Това го принуждава да напусне селото и да търси препитание в далечна Добружа..
След една година и половина той се връща в родното село, отваря работилница и поема работата по водоснабдяването на селото. Напрегната работа предвид предстоящо асфалтиране на улиците. След като не смогват да извършат полагането на тръбите и главната улица вече е асфалтирана се налага да се полагат под асфалта, върху който е забранено да се копае. Бай Найден е с инженерно мислене, със сърце и с душа, с любов към работата и измисля начин да се пробиват дупки за тръбите под асфалта. “Вземаме тръба малко по-дълга от широчината на шосето, вкопаваме я на около половин метър и след това един държи тръбата, друг я върти с ключ и трети при всяко завъртване бие с чука върху задния й край. Така тръбата не се изкривява. “Рационализация, бе, нали разбираш?” – въздъхва майсторът и ме кани на чашка ракия.
От 1962 година работилницата съсредоточава усилията си по изработката на писани каруци, по предварителна поръчка. Идват мераклии от цяла Северна България и работата тръгва с пълна пара. Зареждат се участия в ежегодните изложби в Орешака, Троянско. На всяко участие (в продължение на четири години) каруците на бай Найден получават награди за най-добро изпълнение. Той собственоръчно рисува задния капак на сандъка с патриотични картини като “Ботевата чета” например.
На осите на каруците поставя зилове, които издават приятен звук при движение на колелетата. Така се ражда легендата за “пеещите каруци на бай Найден”.
Последната му каруца заминава за Австралия за която получава 5 000 евро. Правил е и файтони, кабриолети с гюруци на каросерията, заимствал от Държавната работилница в Бяла Слатина. Файтонът е с гумено покритие на колелетата, които са окачени на амортисьори.
На младини бай Найден е бил запален моторист. Купува си мотоциклет “Ява” и заедно с още двама катунчани яхват мотоциклетите и обикалят Европа: Охрид, Белград, Виена, Прага, Будапеща, Букурещ. И до сега помни разстоянията до градовете и разказва пикантни истории от екскурзионните пътувания. Забележително е, че няма нито едно пътно-транспортно произшествие, а “Явата” е още в движение. С нея се разхожда внукът му.
Питам го какво е спечелил от непосилният си труд в борбата с желязото, а той се усмихва многозначително и ми отговаря: “От работа не се става богат, а гърбат. За да станеш богат трябва да си тарикат, като тези момчетии дето раздържавиха България и ни докараха до просешка тояга.
Родих се в немотия, работих неуморно и сега като пенсионер-фронтовак ще си отида от този свят, топлен само от признателността на хората. Радвам се, че написахте и за мен във вашата книга за историята на нашето село, така ще остане и споменът за мен.
Бай Найден отпразнува тържествено 90-годишния си юбилей, но от тогава обстановката в семейството му се влоши. Днес, подпиран от две патерици, прегърбен и със сериозно уредено зрение, дойде да ме помоли за тридесет лева да си купи лекарства. Разказа, че е дал пълномощно на сина си да получава пенсията му – 420 лева, от която той му давал само сто лева.
Тези пари не стигали да си купи лекарства. Този горд човек, който се гордее с труда си и със своя патриотизъм днес е оставен без необходимите грижи от страна на децата си. Дали техните съпруги нямат пръст в тази история само да “папкат” от стареца, построил им апартаменти в близките градове? Той деликатно намекна за нещо такова, аз обаче не искам да допринеса за усложняване на обстановката и ще остана дискретен.
Сиреч все някои ще прочете тази статия и ще избухнат караници, които ще рефлектират върху безпомощния вече майстор със златните ръце. Хората в селото знаят неговото дериже, съчувстват му, но това не трогва близките му. Има една поговорка за камилата и камиларя, който ритал самара за да се сети камилата!?
Така ли ще угасне този, уважаван от обществеността в селото, човек!? Няма ли кой да му помогне да бъде настанен в Дом за възрастни хора?
ПЕТЪР МОТКОВ
Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2861
Създадено от admin
на юни 5 2011. Част от Новини, Отворени очи.
Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0.
Коментарите и пинг в момента са спрени.
sending...
