ПИКЛА

Цял живот съм получавал шамари, които съм приемал като ласки. Още от първия ден, когато съм проплакал. Мама, горката, е чакала момиченце, а съм се родил с пишонче и се започва една – не ти е работа. Като разбирам това (в тинейджерска възраст) намразвам нежния пол.Пикли! В девети клас на гимназията в с. Беглеж директорът ми тегли два-три шамара като за възрастен, затова, че отказах да седя на един чин с момиче.Пикла! За зла врага то се оказа дъщерята на учителката по химия, която нито един ученик не уважаваше, защото беше прекалено строга и “нямаше капка човешко отношение” към нас учениците. Не исках да стоя на един чин с отрочето й Соня, защото другите щяха да се присмиват на късмета ми. Но нямаше друг изход. Смирих се.

Една вечер пред квартирата ми се провикна Соня и аз се скрих в килера. Пикла! Съквартирантът ме предаде и хазайката ме извади от там “за ушите”. Момичето глезливо каза пред всички, че майка й ме кани на вечеря, за да си изясним позициите относно моето поведение към дъщеря й. Ужас! Бях малко селско момче, без никакъв житейски опит. Ами как да се държа по време на вечерята? Кой да ти каже?… Хазайката набра един букет цветя, тикна ми ги в ръцете и рече мило: “И да внимаваш, да не ме изложиш!” Боже Господи, нея съм щял да изложа! Ами себе си!?

Отидох с разтреперани крака. По пътя пиклата Соня се кипреше, шегуваше се по-особен непознат до сега от мен начин и това ме вбесяваше. Очевидно тя се радваше, че майка й ще ме съсипе окончателно.

Събух се гумените цървули (както правят артистите в съвременните турски сериали) и влязох.  Поздравих и застанах до вратата като изтукан. Умирах от срам.Очите ми се мокреха от стеснение. Гърлото ме стягаше. Не знаех къде да се дяна от това непреодолимо стеснение. Химичката, другарката Василева, тихо се приближи, хвана ме за лакътя и ме заведе до масата. “Седни и се успокой – каза. – Поканих те не за да ти се карам и да те укорявам за случилото се с моето момиче.Соня е прекрасно дете, ще имаш възможност сам да се увериш в това. Искам да си изясня причината за твоята нервна реакция.”

Аз мълча и сумтя, главата ми пламти. А ми се иска да й кажа, че аз практически нямам нищо против Соня, а просто не мога да понасям отношението на другите съученици към самата нея, учителката, която пише само двойки. В един момент набирам смелост и започвам да мънкам. Така и така Вас не Ви обичат учениците защото сте много лоша учителка. Господи! Тя подскочи, стана от стола и започна задъхано да ми обяснява, че нейната строгост е педагогическо пристрастиекъм мързеливите ученици.

Слушах я с почервенели уши и си мислех “Щом спре веднага си тръгвам.” Да, ама не – както казваше един стар журналист. Учителката застана зад стола, на който бях седнал и ме попита в упор: “Това за другарчетата ти го приемам, но ти ми кажи, ама искрено, какво е твоето мнение за мен и за момичето ми?” “Олеле мале, помислих си разтреперан от вълнение. Ами сега, как да й кажа истината!” Спомням си, че станах от стола, погледнах я в очите и рекох: “Другарко Василева, аз съм силен ученик и нямам отрицателно отношение към никого от учителите и към Вас лично.” След като директорът ме наби пред черната дъска и всички ми се смяха аз се примирих, седнах  на чина до Соня и мисля, че се държа прилично с нея…” Василева въздъхна с облекчение, Соня се изкикоти, а аз се изпотих от вълнение и добавих: “Ако това е всичко може ли вече да си вървя, става късно, наближава вечерния час…”

Учителката не ми разреши и ето ме отново  на стола. Този път до масата. Вече ядем. Ядем само ние двамата със Соня. Химичката говори тихо и думите й ми се забиват като пирони в душата. “Разбирам те. Ти си добро момче, не случайно директорът е избрал теб да седиш на чина при Соня. Убедена съм в това…”Аз преглъщам почти без да дъвча залъците и си мисля: дано да се задавя, че да пукна и да се отърва от това отвратително положение. А учителката бавно и спокойно говори и говори. Заслушах се и сърцето ми примря. Тя обясняваше не само на мен, а и на дъщеря си какво представляват човешките отношения и специално тези между момичетата и момчетата, между жената и мъжа. Бях шашнат от думите й за жената, майката, любимата девойка, съпругата-другарка в живота.

“Запомни момче, жената е изворът на живота. Никога не бива да бъде обиждана, наругавана и изнасилвана духовно и сексуално.Жената не бива да бъде удряна дори с цвете- както се казва.”

Последните й думи взривиха сърцето ми. “Сексуално”, какво ли пък ще да е това! Вече бях се успокоил и слушах с наострени уши и попивах думите й. Та това беше първият ми урок за женското същество!… Какъв късмет бях извадил! През онези далечни години, когато никой пет пари не даваше за сексуалното възпитание на младежта,  почти гратис изслушах един урок, не по вероучение, а по гражданско възпитание.

През нощта не можах да склопя очи. Думите на учителката бяха взривили момчето в мен, чувствах се осъзнал значението на нейните думи и някак си душевно бях израснал, извисен. Искаше ми се да споделя с някого наученото, но нямаше с кого. Момчетата се занимаваха с момчешкото си ежедневие. А аз? Боже, за пръв път се замислих, че в по-нататъшният си житейски път ще трябваше да търся своята половинка и ме обземаше страх пред неизвестното…

Пораснах. Прочетох много книги, срещнах много хора – мъже и жени, млади и стари. Търсех жената на моя живот. Да, ама как да я позная? Мислено налагах изграденият й образ в душата  и сърцето си и той все не пасваше и не пасваше на действителността. Очевидно не съм търсил както трябва! Или съдбата беше решила да ме остави в ръцете на случайността. Нали в книгите пишеше, че необходимостта се реализира в маса случайности… А може би самият аз бях олицетворение на сляпата случайност…

Петър Мотков

Материалът е поместен във “ВЕСТНИК ЗА ЖЕНАТА”

брой 43/2010 г. в рубриката “ДУШИТЕ НИ ЧОВЕШКИТЕ”

spodelime

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=469

Създадено от admin на окт. 22 2010. Част от Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.