ЦАРСТВОТО НА БЕЛКИТЕ

Имало едно време едно село, сгушено между хълмовете на Ловчанския балкан. Селището съществувало още от  римско време и се казвало Орешене. Дошли славяните, опожарили селото и по-късно, в съседство с него, основали ново селище и го нарекли Къкаля. После дошли турците, завладели България, изгорили селото и в местността Радикувец основали турско село. Селяните българи обаче не се предавали, направили си катуни, после дървени къщички  и така възникнало сегашното село Катунец.

Природата тук е много красива, а почвата плодородна: суха пръчка да забодеш в земята – дърво израства.Селяните били много трудолюбиви, изсекли голяма част от горите, изорали земята и си направили ниви.Засявали ги с пшеница, царевица, овес, картофи, боб и други зеленчуци. Отглеждали плодни дръвчета: ябълки, круши, сливи, а по-късно засадили лозя. Опитомили някои животни, други закупили от Ловеч и съседните села и развили животновъдството.Изградили си училище, църква,  здравен дом и изпратили децата си да се учат в града, за да живеят по-добре от тях.

Минали години, децата се изучили, станали лекари, учители, офицери, генерали, дипломати, уважавани професори, художници, но останали да живеят в градовете и от време на време се връщали на гости при родителите си. Родителите, в труд и борба със земята и капризите на природата, с недалновидната политика на държавата, за която те дали свидни жертви в четири войни, остарявали и един по един се преселвали в гробищата на  Кьосовска  поляна.

Все по-малко прозорци на къщите светели вечер, все по-малко комини пушели през студените зимни вечери. Синовете и внуците на старите катунчани почти забравили своя произход.Живеели си те доволни и щастливи в новите апартаменти в града, построени от спестяванията на родителите им.

Вече половината от къщите в селото станали необитаеми и в тях постепенно се настанили малки зверчета с дълги опашки, наречени белки.Заселили се те по таваните на къщите и нощем тичали на воля из цялото село. Нападали гнездата на птиците, изяждали яйцата им и така броят им непрекъснато намалявал.Белките се катерили по дърветата и по най-тънките клонки, където птичкитеснасяли яйцата си.Преди появата им в селото живеели хиляди гълъби, които се хранели с жито от складовете на земеделското стопанство.Дошли белките и гълъбите изчезнали, защото не могли да се размножават – белките изяждали яйцата им.

Като не останал жив гълъб, белките започнали да нападат курниците и да крадат яйцата на кокошките.Хората се видели в чудо. Нощем белките лудували по таваните на къщите и смущавали съня им.Започнала истинска война  между хората и белките. Последните станали много отмъстителни срещу селяните, които се борели с тях.

Бай Цанко, например, стрелял с пушката си по една белка, но не я улучил. След няколко дена тя го причакала и когато той влизал в плевнята си, тя бутнала от покрива една цигла върху главата му. Станала масова практика през нощите белките да ходят по нужда на най-чистите места в дворовете и пред входовете на къщите. Броят на белките се увеличавал непрекъснато, а храната за тях намалявала. Това принудило белките да атакуват плодните дървета и асмите. Опитите на хората да ги хванат в капани останали безуспешни. Белките вече  не  се  страхували  от  никого  и  посред  бял  ден  се разхождали из селото и щом чуели да кудкудяка кокошка, на часа й открадвали яйцето, пред погледа на смаяните стопани.

Един ден при кмета дошъл разтреперан от гняв дядо Вълю и се оплакал, че намерил в една от стаите на къщата си умряла белка. Влезнала значи белката в стаята, разпердушинила всички дрехи, завивки, смъкнала пердетата и ги раздрала на парчета. Не щеш ли излязъл вятър, станало течение, вратата се хлопнала и белката се оказала затворена самичка в стаята. Подскачала, драпала, лудувала и след няколко дена дядо Вълю, като влязъл в стаята, останал смаян от гледката: пердетата и завивките били на парцали, дюшекът на леглото изтърбушен, а в стаята миришело на мърша.

Разтършувал се старецът и намерил трупа на белката, нападнат от стотици мухи. „Мамка му“ – рекъл си той и отишъл да се жалва на кмета.Той го изслушал и кротко му казал: „Виж какво, дядо Вълю, аз, да си кажа правата, с нищо не мога да ти помогна. Белките превземат селото, така както някога са го превземали душманите. Няма млади хора, на които да се опра.Управниците в града не се интересуват от нас. Ние, дядо, сме на доизживяване. Изучихме децата си със заръка да се отърват от селските несгоди и сега сме принудени да водим мирно съвместно съществуване с белките. Селото се превърна в истинско животинско царство, тук вече живеят хиляди белки и не му се вижда края“ – въздъхнал кметът и предложил по цигара на стареца.

И сега, ако в зоологическата градина в София не можете да видите какво животно е белката, елате в с. Катунец. То е на двайсетина километра западно от Ловеч. Гледайте да дойдете през лятото, за да може да се полюбувате на животинското царство. Гледайте, фотографирайте, но не закачайте белките, защото може да си изпатите. Те са непредвидими, особено тези от последното поколение, те са интелигентни, може дори да ви ограбят колата или да ви бръкнат в чантата. Е, не могат само да говорят, но училището и църквата са празни и един ден те могат да решат да ги използуват и за „образователни цели“.

И тъй, ако не вярвате на разказа, може да попитате баба Мита Печковска, за ежедневните й грижи, които й създават дългоопашатите животинчета и да чуете и мнението й, „че няма да е далеч времето, когато ще се наложи  да се смени името на селото, защото в него ще останат да живеят необезпокоявани от никого сам-самички катунчанските белки“.

Кой знае, може пък след време тук да възникне зоосело Белкино!?

Петър Мотков

бутон за социални мрежи

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=419

Създадено от admin на окт. 19 2010. Част от Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.