Урок по рекламации и митници

Беше октомври 1973 година.

Казват, че една беда никога не идва сама. И в тази народна мъдрост има нещо вярно. Ето не минали и три месеца от последната рекламация и ме сполетя ново по-голямо изпитание. Този път трябваше да се проявявам в стил “и сам войнът е войн”.

И така в един ранен следобед, когато си пиехме кафето с колегата Васил Коларов, внук на известния от близкото минало партиен и държавен деец Васил Коларов, при нас просто влетя секретарката на Търговското бюро в Милано Долорес Брамбила.

Блондинка, висока, с леко пъпчиво лице, която говореше италиански с бергамаски диалект (смесица от френски, немски и италиански език). Спря се на вратата, погледна ни някак учудено и развълнувано рече:

-Синьор Вълков, на телефона Ви търсят от Финансовата гвардия в град  Бергамо.

Същисах се. По гърба ми пропълзя гореща вълна. Васката побърза  да  ми възвърне равновесието:

– Capo (шефе), ама ти си бил голям връзкар, бе! Да ти се не надява човек! Виж ти и във Финансовата гвардия си пуснал връзки.

Какви ти връзки!? Шемет. Вдигам слушалката:

– Pronto (ало), говори  дежурният офицер в Районното управление на Финансовата гвардия град Бергамо. Тук на митницата е пристигнала стока от България, която е забранена за внос в Италия.Имате на разположение 24 часа да я изнесете извън пределите на Италия, в противен случай ще бъде секвестирана..

Вече овладял се, със спокоен глас, на милански диалект, питам за каква стока става дума. Обясняват ми, че са пристигнали два товарни автомобила на транспортна къща “Rondine”  (“Лястовица”), натоварени със синтетични влакна. Моля да ми позволят да видя стоката лично в митница Бергамо и след това да ме приемат в офиса на Финансовата гвардия.

– Va bene! (добре) – достига до мен самодоволен гърлест глас и слушалката тракна.

Бре, майка му стара, сега я оплескахме. По телекса уведомявам главния директор на “Индустриалимпорт” в София. Звъня в Рим на търговския представител Стойне Николчев. Той се смее:

– Вълче, ами ти нямаш ли познати във Финансовата гвардия? – после със сериозен глас добавя – обади се в Галарате на Джорджо Дзенуки. Скачай в колата и бягай първо при него. Не ходи сам в Бергамо. Р-а-з-б-р-а  ли ме? – и в ушите ми тракна звука на затворената слушалка.

Галарате е град на около 20-на километра северозападно от Милано. Недалече от града се намира най-голямото международно летище в Северна Италия.

Пристигам в дома на Джорджо и припряно звъня на входната врата на  жилищната сграда. Посреща ме възпълничък мъж на средна възраст:

– Какво си се раззвънял баш по обед,бе, да не е умрял някой? – фъфли на диалект чичонето (дебелакът).

Правя скръбна физиономия и макар, че въобще не ми е до шеги, отговарям в тон с въпроса на портиера:

– Вижте какво, умря ми магарето и съм дошъл при един приятел за помощ, който живее във вашето палацо.

Ледът е стопен. Портиерът се смее та чак шкембето му подскача.Чичонето му с чичоне. Кой знае колко тона спагети е излапал през живота си до сега?  Казвам името на моя приятел и се оказва, че него го няма.

В града бил на пазар със съпругата си. Още едно двайсе… То не е като сега, да звъннеш по джиесема и готово. Сядам в колата и чакам. То па една кола! ФИАТ 128, никакви есктри, дори радио няма. Октомври е, ама пече като през юли…  И тъй отвън ми пече слънцето, а отвътре ми пàре душичката.

Мина не мина час и Джорджо си дойде. Покани ме в къщи. Бях ходил вече в жилището му. Голям луксозен апартамент с баня колкото холът му, а в средата разположена кръгла фаянсова вана в зеленикав цвят, заобиколена от големи саксии цъфнали цветя.Истински оазис, но на мен не ми е до интериорни богаташки измишльотини… Времето минава, а съпрузите като че ли ме забравиха.

Седя сам в хола, местя поглед от предмет на предмет и усещам как нетърпението ми набира скорост, когато при мен влезе доста шумно съпругата му Милда. Шведка по произход с лъчезарна усмивка тя ме приветства с добре дошъл и предлага ароматно кафе. Докато си пия кафето тя започва разговор за красотите на България, където е била за първи път през тази пролет.

– Блазе ви на вас българите! Бог ви е дарил с неземни красоти. Високи планини с вечно зелени гори.Италианските ловци не спират да се хвалят колко глигани са гръмнали по склоновете на Странджа и Родопите. Ами равнините ви – докъдето ти видят очите се ширнали нивя без синори. Зеленеят блокове с пшеница и царевица. Слънчогледи свенливо,поздравяват разклащайки плодните си пити.

Красота! Няма да забравя морските ви курорти, само дето в  хотелите намирисва на урина, а в кафенетата сервират миризливо виетнамско кафе. Ами жените ви! Боже, София прилича на огромно ревю. Красиви момичета, облечени по последния вик на модата. Обстановката спокойна. Няма друсани с дрога тийнейджъри, няма хулигани. Абе панаир!

– Аморе, стига с тези хвалби, че Пиетро ще вземе да ти повярва – избоботва Джорджо и лениво присяда на отсрещния диван. – Хайде, казвай докато не си забравил, защо съм ти  притрябвал и си бил пътя чак до Галарате?

Аз пелтеча, усуквам го и Милда разбрала притеснението ми удря в десятката:

– Аз ще ви оставя насаме. Очевидно някаква женска история притеснява Пиетро и той не иска да я разкаже в мое присъствие – фръцва се тя и излиза като затръшва вратата.

– Е, виждаш ли колко са темпераменти шведките. Гледай с тях да си нямаш работа – с нескрита ирония Джорджо се мъчи  да заглади положението.

– Прегърбих се от многото поздрави, които ти нося от твоя  приятел Стойне Николчев. Имаме служебни проблеми и той ме посъветва да поискам съдействие от теб.

– А, значи “Приятел в нужда се познава” и се търси за помощ. Казвай, казвай. Карай направо. Каквото е във възможностите ми ще го направя за вас.

И аз разказвам подробно как стоят нещата, като акцентирам на предоставените ми от Финансовата гвардия 24 часа да намеря решение на въпроса, иначе ще стане междудържавен скандал.

Спокойно. Аз лично нищо не мога да направя по въпроса, но имам един приятел в Комо, който може да уреди нещата. Проблемът е в парите. Той не прави услуги гратис. А ти пари нямаш. Е, аз ще платя, а пък после с Николчев ще се оправяме някак си. Човекът е собственик на транспортна фирма, познава сума ти митничари и може да уреди въпроса без стоката да напуска Италия.

Смее се. Чеше се по главата.

– Не знам дали да ти разкажа, но аз имах подобен проблем с износа на текстилни произведения складирани в град Лом. Без стоката да е мръднала от склада я продадох на една македонска фирма, която фиктивно я изнесе  от България и аз после я внесох в Италия със сертификат, че е произведена в Албания, използвайки тяхната квота за износ. Мисля, че тук в Италия ще ни е по-лесно. Ще поканя господина тук и ще се договорим за подробностите по тази “афера”.

Минава около час и при нас пристига младолик господин. Поздравява учтиво и присяда на дивана. Кръстосва крак върху крак, потрива ръце и дълбокомислено казва:

– Да станем приятели и да си говорим открито.

Изведнъж се сещам, че това е интродукцията на всеки разговор с непознат човек. Поглеждам към Джорджо и той с разбиращ поглед побързва да се намеси в разговора:

– Паоло, това е синьор Петър Мотков от филиала на Търговското  представителство на България в Милано. Възникнал е проблем с вноса в Италия на стока произведена в неговата страна, но забранена за внос в Италия и разказва на кратко същността на проблема.

Господинът мълчи, гледа някъде над главата ми и после казва нещо на Джорджо на бергамаски диалект. Разбрах само, че се пазарят за цената на “услугата” от един милион италиански лири. Дзенуки написа един чек за тази сума, гостенинът го пъхна пренебрежително в джоба си и толкоз. На сбогуване ми каза:

– Нямайте грижа. Аз ще уредя всичко и стоката ще влезе като произведена в друга държава. Останалото си е ваша работа, и го уреждайте с нашия добър приятел Джордожо. Чао. И си отиде.

Останахме двамата  с Джорджо. Той се развесели, каза че по нататък ще си урежда сметките с г-н Николчев и ми се хвали как е прекупил и препродал текстилни произведения, на склад в Лом, без същите да са напускали България. Сега си мисля на какво ли равнище са били връзките му с нашите митнически власти през онези години. Гледам го учудено, а той ми казва:

– Пиетро, ти сигурно не знаеш че в един определен ден, всеки месец в България влизат стоки без мито. Предимно леки коли, които се купуват от роднините и приятелите на управляващите, но обществеността не знае нищо за това… Този ден хикс, го знаят само определен кръг от хора. Ти не разказвай на никого за това, което ти казвам и как си решил този проблем, защото си … съучастник. Hai capito? (Разбра ли?).

Въздишам, мисля си нещо за майката на някого, затварям вратата и вече в колата на път за Милано давам простор на яда си, за поредната “българска работа”.Не знам. Може и така да  е било. Корупцията не е от вчера. И все пак един безмитен ден в месеца! Само един ден…

Ами сега какво е? Ежечасно, се възпроизвежда корупция и то предимно с дрога, със стоки без бандероли. Изнасят се жени и момичета – “бели робини”, чийто брой надхвърля четирицифрено число… Хиляди български висшисти мият чинии и клозети по Европа и Америка, а нашата държава е харчила пари да им даде висше образование?!

А закони си имаме, и то добри закони, но те се правят,  за да се нарушават. Но темата беше за рекламациите в системата на външната ни търговия, когато тя беше монопол на държавата. То сега и държава си нямаме или по точно мафията си има държава, макар че министрите и журналистите напразно се напъват да ни докажат, че у нас, в Република България, няма организирана престъпност, сиреч няма мафия!.

Но, нищо не можеш да рекламираш, защото няма пред кого. Чужденците така са ни яхнали, че съдират по две кожи от гърбовете ни, а ние се правим, че нищо не усещаме. Ние, бедните абдали!

Хак ни е…

ПЕТЪР МОТКОВ

(От книгата му “Какво не знае папата)

бутон за социални мрежи

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=3172

Създадено от admin на авг. 3 2011. Част от Новини, Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.