В памет на Сергей Антонов. Забравеният!!!

Напоследък в различни вестници и списания, и в някои  форуми на Интернет широко се обсъжда идеята “Дали да се направи паметник на Сергей Антонов”. Много от тези хора дори не знаят кой беше Сергей Антонов и как беше скалъпено обвинението срещу него и още двама българи Тодор Айвазов и Желю Василев.

Поради тази причина си позволявам да разкажа личните си впечатления от него и някои аспекти от процеса по т.н. “Българска следа”.

Повечето от хората, замесени по някакъв начин в делото за покушението срещу папа Йоан-Павел II,  вече не са между живите. Сергей Антонов издъхна самотен и незабелязан само два  дни преди да навърши 59 години.

Обвиненият заедно с Антонов секретар на военният аташе в Рим полковник Желю Василев загина преди десетина години при нелепа автомобилна катастрофа на 5 километра от Мъглиж. През 1983 година неизвестни лица застреляха брата на  един от прокурорите по делото Фердинандо Импозинато, а една година по-рано бе убит турския журналист Угур Мумджу, лансирал “българската следа” в публичното пространство и връзките на нашите тайни служби с турската мафия.

Отиде си от тоя свят и майката на “българската следа” американската журналистка Клеър Стерлинг. Папа Йоан  Павел II, също отнесе в гроба истината за извършеното срещу него покушение на 13 май 1981 г., след като оневини Сергей Антонов и останалите обвиняеми българи Желю Василев и Тодор Айвазов за участие в атентата.

Пресели се в отвъдното и главният защитник на Антонов – адвокат Александър Доспевски. Не са между живите и някои от българските дипломати, които отблизо познаваха Антонов и  знаеха някои подробности по скалъпения процес срещу него, но така и не посмяха да ги разкажат в  публичното пространство – синът на професор Асен Златаров – Светозар, военните аташета полковниците Иван Кочовски, аташето по печата Васил Димитров и  военните аташета Иван Кочовски и Ангел Сидов,  и Венелин Коцев – дългогодишен посланик в Рим..

Веднага след смъртта на Сергей Антонов всезнаещият преводач Асен Марчевски, автор на книгата “Италиански потайности”, в която той има дързостта да твърди, че той, и единствен той, е бил стожерът на двустранните ни отношения с Италия, тъй като дипломатите ни по онова време били некадърници, без опит, хора от тайните служби, не знаели италиански език и т.н., побърза да даде “ексклузивно интервю в тигъра на българския печат в-к  ШОУ” и да сподели изключително интересни детайли, които щели да влязат в бъдещата му книга” (в. ШОУ, бр. 32 стр 48 и 49). Дано да не са шедьоври на неговата богата фантазия…

Появиха се и други писания от изтъкнати разузнавачи, журналисти и други приятели на Сергей Антонов, които също се надпреварват да убедят непредубедените читатели, че Сергей Антонов е “жертва на студената война и на пренебрежението на  властниците”. Тези хора не бяха в Италия през годините на процеса и не знаят нищичко за денонощната работа на консула Стефан Генев, посланика Венелин Коцев, аташето по печата Васил Димитров и останалите дипломати, които през четири дена прекарваха едно денонощно дежурство при Сергей Антонов.

Не минаваше седмица, благодарение на застъпничеството на Посолството, Сергей Антонов да не бъде посетен от видни български спортисти, артисти, певци, журналисти, представители на деловите кръгове, които по един или друг повод пребиваваха в Рим.

Посолството правеше всичко необходимо в рамките на възможното, да се поддържа  моралния дух и здравословното състояние на Сергей. Не е вярно твърдението, че той е бил морално разбит от молбата на съпругата му за развод. Истината е, че  той живя повече от пет години, когато беше на свобода, без съпругата си, която идваше веднъж на шест месеца да му изцеди спестените парици и веднага хващаше безплатно самолета за София.

Това той го знаеше и то безспорно го гнетеше. Една изключително неморална постъпка на съпругата му, бе  да поиска развод, когато Сергей беше несправедливо обвинен в чудовищно престъпление – участие в атентата срещу папата. Периодичното присъствие в квартирата му ( той беше под домашен арест)  на дъщеря му Ани, на сестра му Таня, на майка му и на денонощно присъстващите дежурни дипломати в известен смисъл компенсираше горчилката от неблагоразумната постъпка на съпругата му  Росица.

Лошото за Сергей дойде след завръщането му в България. На него му беше обещано, че в София ще бъде посрещнат тържествено, ще му бъде присвоено звание “Герой на Народна република България” и разни други облаги. Вместо това на летището го посрещна майка му и съпругата му Росица, която от наличния снимков материал се вижда, как той прави несполучлив опит да я прегърне. И така след завръщането си в родината той попадна в тежка стресираща обстановка.

Българските светила в областта на психиатрията не успяха да разберат дали в затвора върху него са въздействали с психотропни вещества и дали са правени опити да “промият мозъка му”. След кратък възстановителен период Сергей бе назначен за куриер на БАЛКАН на летище София. Практически той носеше кафе на служителите от администрацията и чувстваше незаинтересоваността на държавното и служебното ръководство към неговата личност. Имаше вид на човек, потънал дълбоко в себе си, който не желаеше да се връща към миналото, за което му додяваха папараците.

Общуваше с кратки изречения с колегите си и почти нямаше приятели. Беше се затворил в себе си. Чувстваше се изоставен и безкрайно самотен. Тези, които вдигаха най-много шум по време на защитата му като подсъдим, го забравиха. Не беше първият, нито последният. Това е наш български синдром, докато си необходим, те подкрепят и след това те забравят. Това е и мотивът, поради който патриархът на българската литература Иван Вазов написа навремето “Епопея на забравените”.

Блажени са забравените, за тях се сещат само тези, които си изкарват прехраната с перото!

Когато всички здравомислещи хора по света бяха убедени, че “българската следа” е един монтаж на журналистката Клеър Стерлинг, която беше купена за да прикрие  иранската следа на международния тероризъм, у нас се намериха държавни мъже, включително президента Желев, които публично изразиха съмнение в невинността на обвинените за участие в атентата и в частност в невинността на Сергей Антонов.

И така в годините на прехода, останал сам, с мизерни средства за препитание, Сергей живееше сред недоверие към него дори от страна на държавното ръководство. Трябваше да дойде Симеон на власт, за да му осигури мизерната пенсия от 200 лева. Не бива да се забравя, че Сергей, този скромен, тих българин, издържа психически и не подписа никакви документи, в които да признае някаква вина. Той вярваше, че истината ще възтържествува. И папата го оневини…

Похвални са поместените във в. “ДУМА” от 3 август 2007 г. спомени и оценки за личността на Сергей от негови бивши колеги и приятели Наистина отиде си един честен и почтен човек, един ПАТРИОТ. Да не го забравяме!

Всяко ровичкане в миналото на Сергей ще бъде кощунство към неговата светла памет!…

ПЕТЪР МОТКОВ

бивш дипломат в Италия по времето на процеса срещу Сергей Антонов

бутон за споделяне

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2988

Създадено от admin на юни 28 2011. Част от Новини, Отворени очи. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.