Weekend В Сафари – Остия

Сафари  е английска дума и в буквален превод означава ловна експедиция за диви животни в резервати в Източна Азия или Централна Африка.

Както вече стана дума италианците обичат да внасят свое съдържание в някои чужди думи и така зоопаркът, разположен южно от Рим, близо до устието на река Тибър, където се намира и градчето Остия  те нарекли  Сафари.

И разбира се имат известно основание за това, тъй като паркът е под открито небе, без клетки за животните и те живеят на “свобода” в заградено и охраняемо пространство.

… И така едва що пристигнал със семейството си на работа в Търговското представителсвто в Рим Ангел Карабонев, по времето определено му за запознаване с Рим и околностите му, като разбрал за този зоопарк един ден ме заврънка:

– Капо (шефе), хайде следващата неделя да заведем децата в Остия и да ги “запознаем” с животните в Сафари парк.

Да си призная и аз още не бях ходил в този парк. Все не оставаше време. Рим е пълен с толкова исторически паметници, че според културния съветник професор Светлозар Златаров (син на бележития наш съотечественик Асен Златаров) на чужденеца са му нужни около 700 дни да се запознае с тях.

Вечният град има предълга история – повече от 2 700 години от времето, “Quando tutte le strade portavano a Roma” (когато всички пътища водели към Рим). За обикновения турист са достатъчни три-четири дена, за да посети музеите и да се запознае с историческите паметници на повърхността на обетованата земя на древните римляни.

Понеже ни беше писнало от официални и неофициални делегации, които трябваше задължително да разведем из града и да ги запознаем с неговата история, колегата Венелин Кумбиев беше разработил специална програма, която позволяваше за пет-шест часа, без да се слиза от автомобила, да се покажат на “гостите” по предварително набелязан маршрут основните исторически паметници на града.

Всичко беше предварително записано на дискета. “Екскурзоводът” спира колата пред дадения обект и включва касетофона. “Гостите” слушат примерно: “Намираме се пред базиликата San Clemente, тук е фамозната картина как папата се моли на Господ да разреши проповядването на християнството и на български език, а от двете му страни са Св.Св Кирил и Методий. В подземията й се намира гробът на Свети Кирил.

И така “от движение” нашенците, дошли по различни поводи в Рим (почти като пелегрини), можеха да се запознаят с Колозея, с Кастел Сан Анджело, с базиликата Свети Петър, с Джаниколото, където заедно с паметника на Джузепе Гарибади може да се види и паметната плоча на загиналите българи-гарибалдийци; с улица Венето, където се намира сградата на амераканското посолство.

Тази сграда е принадлежала на царица Йоана, съпругата на цар Борис III, но след Девети септември 1944 г. България официално се отказва от нея, защото “Отечествено-фронтовското правителство на нова България нямало нищо общо с Кобурготската династия!? На фонтана Di Trevi колата спираше за пет-шест минути, за да могат “гостите” да хвърлят по една монета “за да се върнат отново в Рим” и т.н.

Но да се върнем към нашата визита на Сафари Остия. Към 10.00 часа един ден през юни на 1975  г. с три леки коли пристигаме пред входа на парка. Слизаме да пием по едно кафе и да получим задължителните инструкции от охраната на парка, за  нашето поведение по време на посещението му.

– Госпожи и господа, имате на разположение един час да се запознаете с прелестите на нашия парк, без да слизате от колите. Повтарям, слизането от колите е строго забранено. При това вратите на автомобилите трябва да са заключени отвътре. Забранява се отварянето на прозорците и хвърлянето на храна и други предмети, които могат да подразнят животните.

Тук служителят поема въздух, хвърля ни един изпитателен поглед, вероятно за да види какво впечатление са ни направили думите му и продължава:

– Имайте предвид, че най-агресивни са не лъвовете и тигрите, а маймуните. Те ще наскачат върху колите ви и ако вие отвътре направите каквато и да била реакция, те ще започнат да онанират върху колите Ви, ще изпоцапат предното и задно стъкло. Дръжте децата в обятията си и бъдете внимателни към техните действия – приказки и жестове. Маймуните са майстори да правят “маймунски работи” и аз Ви моля да запазите спокойствие и да им показвате, че техните действия не Ви впечатляват.Те ще се отегчат и ще скочат от колите Ви. Има ли въпроси?

Въпроси има, но никой не ги задава. Дечурлигата подскачат радостно и настояват по-бързо да “вървим при животинките”.И визитата е отговорност, дявол да го вземе. Карам колата като следвам пътните табели и с едно око наблюдавам как свободно се разхождат лъвовете и слоновете, а с другото през огледалото за задно виждане гледам дали  ме следват колите на Ангел Карабонев и Тодор Вулев. Тъй като Вулев е вече стара кримка, той има за задача да бъде последен в колоната, с готовност за оказване на съдействие на семейството на Карабонев,  чиято дъщеричка беше много палава.

Оказа се, че главоболията ми ги създаде не кой да е, а малкия ми син Андриан. На около стотина метра се бяха скупчили двайсетина шимпанзета, с голи червени задници и играеха на “прескочи кобила”. Андриан отвори прозореца и се развика:

–  Хей, маймунеци, елате по-близо – и размаха ръце.

Докато го “озаптя” пет-шест маймунчета скочиха върху колата и заудряха с лапите си по стъклата. Не биваше да спирам, за да не предизвикам реакцията и на останалите обитатели на парка. Намалявам скоростта, внезапно подавам газ и някои от “агресорите” изпопадаха на земята.Заподскачаха и се юрнаха да се качват отново. Аз намалявам скоростта и те отново правят задно салто. Останалите мъжкари, останали върху предното стъкло на ФИАТА, се хванаха за  половите си органи и дружно започнаха полова оргия, придружена с неописуеми крясъци. За миг прозорците побеляха от мръсотията им. Малкия пищи от кеф, а мен ме хвана келя.

Погледнах назад и дадох знак на Карабонев да ме приближи.Той разбра знака и свирна с клаксона. Наближавахме местостоянката на лъвовете. Те се размърдаха, вероятно от гюрултията на маймуните и един от тях изрева. Тутакси маймунчовците скочиха от колата и побягнаха.

Разходката продължи. Грациозни жирафи, протягат вратове и деликатно откъсват по някое и друго листо и после дълго и деликатно го дъвчат. По-нататък група слонове се разхождат и едно малко слонче върви хванало за опашката един от родителите си. Иди разбери това майката ли е или бащата. Не бях виждал от близо движение на стадо слонове. Тези грамадни животни вървяха като войници под строй. Стъпваха бавно и спокойно, с подчертано достойнство, сякаш земята е тяхна и те са нейните единствени обитатели.

Поведението на животните от този парк беше различно от това на събратята им от римската зоологическа градина, с които се забавляваха децата в празничните дни. Какво нещо е свободата!? Осъзнатата, макар и ограничената от телената мрежа на парка свобода. Мисля си дали ние, човеците не ставаме животни, като пием глътка свобода и я превръщаме в слободия.

Нима не разбираме, че няма абсолютна свобода в човешкото общество, чиито отношения са регламентирани със закони и правилници на поведение? Нима е толкова трудно да се осъзнае една проста истина, че от там, откъдето започва свободата на един индивид, там трябва да бъде границата на свободата за другия?

Не. Живях през тридесетте и четиридесетте години на миналия век в едно малко селце, после в условията на социализма и сега отново съм на село при новите условия на живот. Някога моралът не се налагаше с партийни и държавни средства. Действията на всяко дете се наблюдаваха от всички съселяни. Не можеш да напсуваш, да захапеш цигара или да кажеш лоша дума на възрастен човек, защото първият който те чуеше те хващаше за ухото и те завеждаше при родителите ти, а те знаеха как да реагират без да уронват човешкото ти достойнство.

Сега се разсъждава по друг начин. “Какво ми пука, че това невръстно хлапе пуши, или се гаври с по-малки деца или с немощни старци – нали не е моето дете?” Сега не се осиновяват деца, а животни: кучета и котки, морски свинчета, таралежи и костенурки. Всякакви животинки. Това мода ли е или поредната човешка простотия? Безстопанствените кучета превзеха населените места и станаха основен проблем за обществената хигиена и безопасността на хората. И така вкархме фауната в апартаментите си, вместо да отидем при нея.

Мисля си, днес искаме или не искаме, ние хората живеем в САФАРИ ПАРК и се държим един с друг по-лошо, отколкото животните помежду си. Никой никого не възпитава и не  изисква  да се спазват обикновените, човешки правила и  цивилизовани взаимоотношения.           Може да звучи пресилено, но за мен ЧОВЕК вече не ми звучи гордо. Трябва наистина да се посещават такива места, като САФАРИ ПАРК, за да се разбере какви сме ние хората и защо живеем на този свят.

Нужно е да се осъзнае, че без личен пример не може да се възпитава подрастващото поколение, което прекарва времето си пред компютрите с интернет-програмите, които освен със знания пълнят главите на децата с деформирана представа за ролята на човека в живота и за… човешкото съществуване на този свят.

Наистина човек е биологично и обществено животно, но не бива в него да преобладава биологичното начало. Трябва да има равновесие, за да се постигне така необходимата хармония в живота…

Друг е въпросът как се стремим да я постигнем и защо и как се роди т.нар. “Синдром домашен любимец.” Защо критерии за хуманност, за богатство, за социално положение и прочие е породата на животното наречено “домашен любимец”, а не отношението към бедните бездомни човеци, които нарекохме “клошари”. Защо любимци са животинките , а не децата на България.

Как се стигна до Могилино и защо чужденците ще ни отварят очите, като ни повдигат клепачите?! Някога беше престижно да си уредиш детето в Детска градина. Сега това заведение е нарицателно за място на изоставени деца. Захвърлихме децата и си живеем с домашни любимци. Нали сме общество, част от европейската цивилизация. Защо забранихме международните осиновявания, а сиропиталищата ни са пълни с гладни и болни деца.

Защо невръстните момичета изоставят децата си, захвърлят ги в кофи за боклук или завити в парцалки, ги оставят пред домовете за сираци, които нарекохме със звучното купешко име “Домове за деца в неравностойно положение” – защото ни е срам да кажем, че това са места за изоставени деца. А Министерството на правосъдието докоро някои медии  безпардонно наричаха “Пирамида за продаване на деца…”

Млъкнете уважаеми природозащитнички!. Ако искате да се наричате граждани на България, престанете да хвърляте коматчета хляб от балконите си на гладните бездомни кучета и си осиновете поне едно куче, ако не обичате децата или с възрастта сте забравили, че и Вие някога сте  били малки дечица. Така ще помогнете на столичния градоначалник за решаването поне на един от многобройните проблеми на урбанизацията и ще успокоите душите си, независимо дали вярвате или не вярвате в Бога.

Нека се върнем към естественото си начало на човеци, граждани на света, с преосмисляне на нашата земна мисия: да раждаме, да отглеждаме и възпитаваме деца.

Домашните питомници да бъдат на втори план!…

Иначе рискуваме да останем в човешкото САФАРИ, като истински тъмни балкански субекти, които нищо старо не са забравили и нищо ново не искат да научат!!!

ПЕТЪР МОТКОВ

бутони към социални мрежи

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2793

Създадено от admin на май 27 2011. Част от Новини, Отворени очи, Туризъм. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.