Една необичайна книга за Димчо Дебелянов

За Димчо Дебелянов са написани много книги. И от негови близки приятели литератори, с които той споделя несретното си битие през различни периоди от своя кратък живот, и от бойни другари, с които заедно изминава няколкомесечния си фронтови път до преждевременната си смърт, и от близки и не толкова близки роднини, осветлили биографични моменти от злочестата му съдба, от запленени от необикновено чистата му поезия литературни критици, изследователи и поети, написали едни от най – хубавите си страници сякаш омагьосани от лъчезарните му личност и творчество.

С изключение на Светозар Цонев не се сещам за друг учител, който да е написал вдъхновени и запомнящи се редове за Димчо Дебелянов. Това е необяснимо при положение, че и при учителите, както при поетите съществува всеобщо, несекващо преклонение пред Димчо Дебелянов.

Респектът към него е толкова голям, защото всички разбират, че за Дебелянов трябва да се пише така хубаво, както пише самият той. Иначе не си струва. Не зная как е било при другите, но при мен трябваше да минат години , за да узрея за тази книга.

Дебелянов ме накара да повярвам, че не са важни поетите, важни са стихотворенията им. Има творци, на които хората знаят имената, но не знаят нито един стих от творчеството им. При Дебелянов е обратното. Още приживе го рецитират под път и над път, без да знаят, че той е авторът на най – вълшебните творби в българската поезия.

Сега мога да кажа, че това малко томче е написано почти на един дъх. Но то вероятно е носено в сърцето дълги години. Поискано е от тези, които са обсебени като мен от магическата личност и е посветено на тях. Многобройните срещи и разговори през годините са спомогнали много, за да заблести пред очите ми почти като жив слънчевият юноша от любимата ми Копривщица.

Оттук тръгна и идеята за тази книга. Стихотворенията, които ще прочетете в нея, бяха готови и публикувани още преди да напиша есеистичната и част. Всяко от тях е своеобразна лирическа прелюдия към импресиите, в които се опитвам да разкрия ключови страни на Дебеляновата вселена. За това и всяка импресия завършва с обобщаващо стихотворение. Звучи малко странно – но с тези въвеждащи и извеждащи стихотворения към есеистични литературни импресии, се цели да се открои моето лично виждане за Дебеляновия поетичен свят.

Цялата книга е едно голямо благодаря към всички ония, които като мен са обсебени от Димчо Дебелянов и най – вече към Ангел Ангелов, който ми даде идеята за нея.

Януари, 2007 г.

Дебелянов

Той не можа да стане тридесетгодишен

на времето в несбъднатия дял

е страшно да се чувствуваш излишен.

И да си мислиш, че напразно си живял.

Но да дълбаеш най – страхотните въпроси

на битието в безпощадния му бяг.

Да свиваш с пръсти жълти папироси,

преди да спреш пред бащиния праг.

И да възпееш вечерта с най – нежни думи

всред тази пълна с бури тишина.

И да намериш края някъде край Струма

пожертван за родина. Без вина.

Но все пак да изваеш в стих сърдечен

една страна на светла красота.

Да бродиш в нея беден, ала вечен.

И да живееш още в хиляди сърца

с богатствата, дълбоко спотаени,

всред горести, всред вопли и печал

да преоткрива всеки в твоя стих вселени.

А в тях и след смъртта си оцелял.

Георги Н.Киров

На Бога най – светлият син

Има една страна, в която повечето от нас се чувстват гости. Тя е толкова светла и хубава, толкова чиста и лъчезарна, че всички ние се радваме, когато попаднем в нея. Нейната трапеза е различна от трапезите, на които присядаме, водени от неизбежните нужди на живота.

Нейните домакини са сред малцината избрани на този свят. Те внимателно ни открехват вратата към красотата на поетичните полутонове и полусенки. Благодарение на тях за час, за два и ние можем да се почувстваме сред ония избраници на духа, които са разбрали какво е да бъдеш щастлив.

Сред тези избраници Димчо Дебелянов заема особено място. “Всеки път, когато вземам в ръка стихотворенията му – пише през 1930 г. Владимир Василев – изпитвам чувството, че се връщам към близък и интимен другар. Тъй прости и сърдечни са думите му…” Димчо Дебелянов се радва, страда, стреми се – тук, долу, на земята, с нас и заедно с нас.

В стиховете му се оглеждат мечтите ни за един по – красив свят. С тях ние се отдалечаваме от трудностите на живота и попадаме в “някаква светла страна”, където възторзите от любовта и щастието са достъпни за всеки.

Историята на българската литература не познава друг такъв поет като Димчо Дебелянов. Неговата съдба, житейска и творческа, е необикновена и неповторима. За него сякаш са написани думите на Джонатан Суифт: “Появата на един гений може да се познае по това, че всички некадърници се обединяват срещу него, за да го смачкат и унищожат.”

Забравените днес автори на жълтите издания от началото на XX в. определят поета от Копривщица като “…непознат и световно непризнат дори в компанията на неизвестните пиячи на бира в кафене “България”. Докато е жив, само трима критици споменават  името му в годишните обзори на българската литература. При това го поставят в края на редицата на младите надежди, непосредствено преди многозначителното клише “и други”. Така се създава една легенда, която няма нищо общо с истината.

А истината е, че Димчо Дебелянов има рядкото щастие да засвети след трагичната си смърт на фронта със своите вълшебни и омайващи стихотворения като най – нежния български лирик. Мнозина са се опитвали да го повторят, да го надминат, но той си остава неповторим и ненадминат.

Здравко Петров пише по повод на Димчо Дебелянов, че поетите се преценяват не само по това, което са написали, а и по това, което цитират. Тази правдива забележка може да се допълни и с влиянието, което поетите оказват върху следващите поколения творци, като ги провокират със съдбата, биографията и творчеството си да създават оригинални лирически текстове.

В това отношение Димчо Дебелянов няма аналози в родната ни литература. Петър Велчев с право отбелязва, че дори гении като Ботев и Яворов не могат да се похвалят с магнетизма на Дебеляновото въздействие върху всеки, който има щастието да се докосне до очарованието на поезията.

В своята антология за Димчо Дебелянов “Тихата победа на поета” той включва 89 български творци, създали стихотворения за поета от Копривщица. И до днес познати и малко познати имена продължават да пишат стихотворения, за които трябва да бъдат благодарни на Димчо Дебелянов. До 1944 г. техният брой е около 600, а днес вече надхвърля 6000. Това е феноменално и необяснимо. Сякаш поезията продължава да живее чрез и за Димчо.

С яркоцветни пориви най – засменият син на Копривщица се стреми към живота. Има нещо героично в първоначалните му творчески импулси. Като Пенчо Славейков и той живее с призванието за някакъв подвиг. Това призвание го превръща в най – истинския рицар на българската поезия. Словесната му и песенна сила, докоснала трепетни и вечни струни, се слива с ритъма и копнежа на народния дух. В нея звучат ноти от човешката драма, от тайната и трагичността на живота, неосъществен и тъй рано загубен.

През всичките години на краткото си битие този слънчев юноша живее с ясното съзнание за свиша мисия, с която го е натоварила съдбата. Като великите поети той провижда бъдещето и сякаш преминава през времето, обременен от греховете на незнайното минало. Тях той трябва да изкупи със страданията си и да плати с живота си, за да постигне светлината на завръщането си към най – скъпите за сърцето му неща.

Съдбата никак не е щедра към Димчо Дебелянов. Тя му отнема бащата, когато е едва 9 годишен. И с тази смърт завинаги си отива от живота щастливото му детство. Пак същата съдба през 1913 г. му попречва да пристигне за погребението на майка си във Враца, тъй като тогава служи в Школата за запасни подпоручици в Княжево. Само ако си поет като Димчо Дебелянов може да оставиш в стихове вълненията на човека, разпънат между ада и рая и да опазиш кристално чист вътрешния си духовен мир. В неговите стихове като че ли живее един идеален човек в един идеален свят.

Димчо Дебелянов е от тия блажени, чиито дух се отвращава от мръсния лик на суетното всекидневие и със стиховете си разкъсва веригите, в които ни впримчва животът. Като благословен от поезията рицар той лети в небесните и простори и не се страхува да се срещне с гордия трясък на мълниите и “да падне, по думите на Людмил Стоянов, огрян от царствено щастие”, в една невидима за окото битка за един по – човечен свят.

Тази битка започва от зори и се избистря в душата мъдро и успокоено като съзнание за неотменен жребии. Той е от тия скромни и чисти сърца, които считат, че даровете на живота са за други, че на трапезата на житейските радости тяхното място е последно. Не случайно мнозина припознават в страховитата битка на поета с грижата себе си.

Поезията на Димчо Дебелянов наистина е поезия на пленник във властта на съдбовна необходимост, а стихотворенията му са жалби на заключен рицар, на героичен отказ от радостите на света. Те са “скрити вопли”, които разкриват дълбок и хармоничен дух, намерил своя обетован остров в скъпия му свят на бащината къща. И за това  в най – хубавите му стихотворения всеки може би вижда собствените си сакрални представи за детството и родния дом.

Почти във всичките си творби Дебелянов успява по съвършен начин да надникне в съкровения свят на човешкото мълчание, събирателен образ на което се явява думата шепот. При нейната употреба минало, настояще и бъдеще се смесват в едно и помагат на лирическия герой да остане насаме със себе си. Тогава даже думите започват да губят своя смисъл. И не само Константин Константинов, а мнозина съвременници на поета признават, че не познават “вътрешно по – чист човек от Димчо Дебелянов.

Той сам носи моралната санкция в себе си, готов е веднага да я приложи и да изрече при всяко недостойно дело най – жестока самоприсъда. За “Мисли в мъглата” самият той заявява: “Кака не можа нещо друго да ми хрумне, а това… Мръсотия!”

Да не се поддаде на злото, когато съдбата не му праща нищо добро – за това се иска нравствена сила, каквато само една чиста душа може да има. Срещу съдбата поетът стои с бронята на своята гордост и посреща ударите и прав, без да отстъпи крачка, без да направи какъвто и да е компромис, за да смекчи жестоката и воля.

В поезията на Димчо Дебелянов е закодирано онова извечно начало на живота, което не признава граници и територии и ни отвежда със съвършенството на стиха в оня бляскав свят на светлината “де вечната пролет сияи”. Константин Константинов с оглед на това отбелязва, че “не познавам друг човек, връз които съдбата така жестоко и недостойно да се е надсмивала.

Чувствителен до болезненост, невъздържан и буен по темперамент, с душа на вечен бунтар, Димчо не можеше стоически да понася ударите и те отекваха в сърцето му като плачеща цигулка. Сякаш всички зли сили се бяха съюзили да не дадат минута покой на тоя нежен човек, който с насмешка понасяше материалната мизерия, но които се гърчеше от най – малкото докосване до душата му. От 1906 до 1915 г. той остана студент. То бяха дни на черна нищета и черен труд – когато денем превеждаш френски романи, а вечер коригираш някои ежедневник за 20 лева седмична заплата. Дни, когато той се хранеше веднъж на ден, а ношем спеше поредно у другари, когато горната му дреха бе подарена от някой приятел и когато той не смееше да се разхожда по булеварда, защото тоалетът му далеко не беше изискан.”

Казаното от К. Константинов обяснява донякъде защо лошите думи за безпътника и сиромаха Дебелянов, подхвърляни приживе от съвременниците му и легендаризирани след ранната му гибел, остават без последствия в обществената памет и се разпадат, както се разпада всичко незначително и тленно във времето.

Истински парадокс е, че дори и в света на низките и долни страсти, в които бродят пропаднали пияници и несретни скитници, отдаващи се от все сърце на греховете на безпътието и изпиващи до дъно чашата на горчивата си участ, Димчо Дебелянов пак се дава за пример. Той сякаш е идеалният бохема, ненадминатият пияница, сетният сиромах, скандалният гуляйджия, побойникът и хулиганът, който не си затваря устата пред несправедливо устроения свят и с дръзките си постъпки хвърля ръкавица на лицемерието на обществото, сред което има нещастието да живее. Никой не може да му запрети да казва истината дори и в лицето на короновани особи като Фердинанд от сцената на читалище “Славянска беседа” в самия център на София през 1906 г.

С цялото си поведение, от ученичеството до смъртта, Димчо Дебелянов доказва, че не може да бъде купен, че той живее по други критерии, според които съвестта е безценна. Той си носи кръста с ясното съзнание, че така трябва и другояче не може, и въобще не го интересуват обстоятелствата, че днес няма какво да яде, че утре няма какво да облече, че в другиден няма да има пари и квартира, където да се прибере.

Колцина от нас могат да се похвалят, че са в състояние да бъдат такива и да съхранят неопетнени себе си при цялата скверност на битието, което може да ги превърне и в пияници, в скитници, в безпътници, в самосъжаляващи се лумпени или най – често в добре рафинирани негодници, които зад сервилните си усмивки крият самосъзнанието за собственото си човешко падение.

И извеждайки на преден план бохемските подвизи на Димчо Дебелянов, всички тези, които не са като него, се опитват да светят с отразената му светлина и да се утешават, че и те са несретници, пияници, неуспели донжуани, печални странници, които мечтаят напразно да се завърнат в бащината къща и да прегърнат престарялата си от чакане майка.

Димчо Дебелянов е “На Бога най – светлия син”, връх и еманация на прекрасното, което съществува у българина и у човека и е избуяло в най – съвършените поетични форми, родени от въображението.

Георги Н.Киров „Обсебен“   ISBN978-954-92028-1-6

Текста се публикувасъс съгласието на издателска къща „МОЛЕКС“

Списание Собственик

социално споделяне

Кратък URL: http://www.sobstvenik.com/?p=2054

Създадено от admin на мар. 2 2011. Част от Копривщица, НОВИ КНИГИ, Новини. Може да се абонирате за коментарите към тази статия чрез RSS 2.0. Коментарите и пинг в момента са спрени.